Джеф Линдзи - Декстър в мрака

И по всяка вероятност ние щяхме да видим трупа на човек, за когото бяхме сигурни, че е убиец, който беше убит по същия начин като жертвите си. Ако бях старият си весел аз, тази прекрасна ирония сигурно щеше да ми допадне, но в настоящото ми състояние това ми изглеждаше като поредното дразнещо оскърбление на почтения живот.

Дебора обаче не ми остави много време да разсъждавам и да се вкисвам — профуча през движението в центъра на Коконът Гроув и спря на един паркинг до Бейфронт Парк, където познатият цирк вече течеше. Имаше три спрели полицейски патрулки, а Камила Фиг снемаше отпечатъци от очуканото червено гео до един от паркометрите — предполагаемата кола на Кърт Уагнър.

Подадох се от прозореца и се огледах и дори без вътрешен глас да ми нашепва следи, веднага забелязах, че нещо в картинката не е наред.

— Къде е трупът? — попитах Дебора.

Тя — вече вървеше към входа на яхтклуба — отвърна:

— На острова.

Примигах и слязох от колата. По неясна за мен самия причина мисълта за трупа на острова ме караше да настръхвам, но когато потърсих отговор във водата, само следобедният бриз повя през пиниите на бариерните острови на Динър Кий право в празнината в мен.

Дебора ме смушка с лакът и каза:

— Хайде.

Погледнах Коуди и Астор, които току-що бяха успели да се справят със сложните колани и се изнизваха от колата.

— Стойте тук — казах им. — Ще се върна след малко.

— Къде отиваш? — попита Астор.

— Трябва да отида на един от ей онези острови.

— При убития ли? — попита тя.

— Да — отвърнах.

Тя погледна Коуди, после пак мен, и каза:

— Искаме да дойдем.

— В никакъв случай. Достатъчно неприятности си имах миналия път. Ако ви дам да видите още някой труп, майка ви мене ще ме направи на труп.

Коуди реши, че е много смешно, засмя се тихичко и поклати глава.

Чух вик и погледнах през входа към яхтклуба. Дебора вече беше на дока и се канеше да се качи в една от полицейските лодки. Махна ми с ръка и извика:

— Декстър!

Астор тропна с крак, за да привлече вниманието ми, и аз пак я погледнах.

— Трябва да останете тук — казах, — а аз трябва да тръгвам.

— Ама, Декстър, искаме да се возим на лодката — каза тя.

— Не може — казах. — Но ако слушате, през уикенда ще ви повозя на моята.

— За да видим труп? — каза Астор.

— Не — казах. — Известно време няма да гледаме трупове.

— Ама ти обеща! — каза тя.

— Декстър! — изкрещя Дебора. Аз й махнах, което май не беше реакцията, която искаше тя, защото гневно ме подкани с жест.

— Астор, трябва да тръгвам. Стойте тук. Ще поговорим после.

— Винаги после — измърмори тя.

Докато влизах през входа, спрях и попитах униформения полицай там — едър мъжага с черна коса и много ниско чело:

— Ще можеш ли да ми наглеждаш децата?

Той ме зяпна.

— Аз какво, да не съм детска градина?

— Само за няколко минути. Те са много възпитани.

— Слушай, приятелче — каза той, но преди да успее да довърши изречението си, въздухът се раздвижи и Дебора се озова до нас.

— Дявол да го вземе, Декстър! — изруга тя. — Качвай си задника на лодката!

— Съжалявам — казах. — Трябва да намеря някой да гледа децата.

Дебора изскърца със зъби. После хвърли поглед на едрото ченге и прочете табелката с името му.

— Съчински — каза, — гледай шибаните деца.

— О, стига де, сержант — каза той. — За бога.

— Стой при децата, по дяволите! Може да научиш нещо. Декстър, качвай се в проклетата лодка, веднага!

Обърнах се покорно и забързах към проклетата лодка. Дебора ме изпревари и когато се качих, вече се беше настанила, а полицаят, който управляваше лодката, ни насочи към един от по-малките острови, като криволичеше между яхтите на пристана.

От външната страна на яхтеното пристанище на Динър Кий има няколко островчета, които предлагат защита от вятъра и вълните, едно от нещата, които го правят такова добро място за пристан. Разбира се, то е добро само при обикновени обстоятелства, както доказваха и самите острови. Бяха осеяни с разбити лодки и друг морски боклук, натрупан от множеството урагани напоследък, и от време на време на тях се заселваше по някой скитник и си строеше колиба от разбитите части от лодки.

Отивахме на един от по-малките острови. На брега под налудничав ъгъл лежеше половин десетметрова спортна риболовна лодка, а пиниите по-навътре на плажа бяха окичени с парчета стиропор, парцали и тънки ивици найлонови пликове и торби за боклук. Като се изключи това, всичко си беше както го бяха оставили коренните жители на Америка — мирно парче земя, покрито с австралийски пинии, кондоми и кутийки от бира.