Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Двамата се приближиха и заразглеждаха папката, прелистваха десетината страници, които бях събрал, за да им покажа, че наистина мога да позная всичко. Бяха внимателно подредени, за да представят съдебната медицина като малко по-всевиждаща и по-всемогъща от магьосника от Оз, разбира се. В интерес на истината действително можем да правим повечето от нещата, които им показах. То всъщност не ни помага особено да хванем лошите, но защо да им казвам това и да развалям вълшебния следобед?

— Погледнете пак през микроскопа — казах след няколко минути. — Вижте какво още ще откриете. — Те го направиха с готовност и известно време бяха доста доволни.

Когато накрая вдигнаха погледи към мен, аз им отвърнах с жизнерадостна усмивка и казах:

— И всичко това от чиста обувка. — Затворих книгата и гледах как двамата се замислиха над думите ми. — И то само с микроскопа — казах и кимнах към стаята и многото лъскави уреди. — Представете си какво можем да разберем, ако използваме всички тези чудесни неща.

— Да, но може да сме били боси — каза Астор.

Кимнах, все едно в думите й имаше смисъл.

— Да, може. Тогава бих могъл да направя нещо такова. Дай си ръката.

Астор ме изгледа за няколко секунди, все едно я беше страх, че ще й отсека ръката, но после бавно ми я подаде. Аз я хванах, бръкнах под ноктите й с нокторезачката, която държа в джоба си, и казах:

— Чакай да видиш какво имаш тук.

— Но аз си измих ръцете — каза Астор.

— Няма значение. — Сложих малко парченце от намереното върху друго предметно стъкло и го наместих под микроскопа. — Ето.

ТРОП.

Наистина е малко мелодраматично да кажа, че всички замръзнахме, но така си беше — замръзнахме. Двамата погледнаха мен, аз погледнах тях и забравихме да дишаме.

ТРОП.

Звукът приближаваше и ми беше много трудно да си спомня, че сме на сигурно място в полицейското управление.

— Декстър — каза Астор с леко треперлив гласец.

— В полицейското управление сме — казах аз. — На сигурно място.

Троп.

Спря, много наблизо. Настръхнах и се обърнах към вратата; тя бавно се отвори.

Сержант Доукс. Стоеше на прага и гледаше гневно, което май вече беше постоянното му изражение.

— Ии — каза той и звукът, който се изтърколи от лишената му от език уста, беше почти толкова тревожен, колкото появата му.

— Да, аз — казах. — Радвам се, че ме помниш. — Той изтропа още една крачка в стаята и Астор се смъкна от стола и се сви до прозорците, колкото можеше по-далеч от вратата. Доукс спря и я погледна. После очите му се обърнаха към Коуди, който се плъзна от своя стол и застана, без да мига, лице в лице с Доукс.

Доукс гледаше Коуди, Коуди отвръщаше на погледа му и Доукс направи нещо, което мога да нарека единствено поемане на дъх а ла Дарт Вейдър. После завъртя глава обратно към мен и изтропа още една стъпка по-наблизо, като едва не загуби равновесие.

— Ии — повтори и изсъска: — Веха!

— Веха? — попитах наистина озадачен, не се опитвах да го провокирам. Все пак, ако искаше да тропа наоколо и да плаши децата, поне можеше да си носи бележник и молив.

Такава тактичност обаче явно му беше чужда. Вдиша като Дарт Вейдър още веднъж и бавно посочи Коуди със стоманения си нокът.

— Момхе! — повтори, устните му бяха разтегнати.

— Говори за мен — каза Коуди. Обърнах се към него, изненадан, че говори пред Доукс, който сякаш беше излязъл от някой кошмар. Но Коуди, разбира се, не сънуваше кошмари. Той просто гледаше Доукс.

— Какво за теб, Коуди? — попитах.

— Той видя сянката ми — каза Коуди.

Сержант Доукс направи още една олюляваща се крачка към мен. Десният му нокът изщрака, все едно беше решил по своя воля да ме нападне.

— Ии. Оо. Хе.

Ставаше ясно, че иска да каже нещо, но беше още по-ясно, че е по-добре да си гледа гневно и безмълвно, понеже изобщо не разбирах гукащите звуци, които излизаха от осакатената му уста.

Изгъргори още нещо, което беше така ясно заклеймяване на всичко, което представляваше Декстър, че най-накрая разбрах, че ме обвинява за нещо.

— Какво искаш да кажеш? Нищо не съм направил.

— Момхе — каза той и посочи Коуди.

— Да, точно така. — Признавам, че нарочно се правех, че не разбирам, че казва „момче“, защото нямаше език, но всичко си има граници. На Доукс трябваше да му е болезнено ясно, че опитите му за вокална комуникация нямат никакъв успех, но въпреки това той настояваше. Нямаше ли капка чувство за благоприличие?

За късмет на всички бяхме прекъснати от трополене в коридора и Дебора се втурна в стаята.