Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Вие двамата сте различни. Винаги ще сте различни и никога няма да сте като всички останали. — Тя дълго не каза нищо и аз хвърлих поглед в огледалото за задно виждане. Тя си гледаше в краката. — Това не е непременно лошо — добавих. — Каква друга дума има за нормален?

— Не знам — глухо каза тя.

— Обикновен — казах. — Наистина ли искаш да си обикновена?

— Не — каза тя, вече не толкова нещастно. — Но ако не сме обикновени, хората ще ни забелязват.

— Точно затова трябва да се научите да не се набивате на очи — казах, тайничко доволен от начина, по който разговорът се беше завъртял в подкрепа на тезата ми. — Трябва да се преструвате, че сте наистина нормални.

— Значи не трябва да казваме на никого, че сме различни — каза тя. — На никого.

— Точно така — потвърдих.

Тя погледна брат си и проведоха поредния от дългите си безмълвни разговори. Радвах се на тишината, карах през вечерното задръстване и се самосъжалявах.

След няколко минути Астор отново заговори:

— Значи не трябва да казваме на мама какво правихме днес?

— Можете да й разкажете за микроскопа.

— Но не и за другите неща? — попита Астор. — За страшния човек и за возенето със сержант Деби?

— Точно така — казах.

— Ама нали не трябва да лъжем. Особено собствената си майка.

— Затова няма да й казвате нищо. Няма нужда да знае неща, които ще я разтревожат прекалено много.

— Но тя ни обича — каза Астор. — Иска да сме щастливи.

— Да — казах аз. — Но тя трябва да си мисли, че сте щастливи по начин, който тя може да разбере. Иначе тя не може да е щастлива.

Настъпи продължително мълчание, преди Астор накрая да каже, точно преди да свием по нашата улица:

— Страшният човек има ли си майка?

— Почти сигурно — отвърнах.

Рита сигурно ни беше чакала пред вратата, защото докато паркирах, вратата се отвори и тя излезе да ни посрещне.

— Здрасти-здрасти — каза весело. — Какво научихте днес?

— Гледахме мръсотия — каза Коуди. — От обувката ми.

Рита примига.

— Така ли?

— Имаше и парче от пуканка — каза Астор. — И гледахме през микрофона и можехме да познаем къде сме ходили.

— Микроскопа — каза Коуди.

— Добре де. — Астор сви рамене. — Но можеш да познаеш и на кого е косъмът. И какъв е. Дали е от коза, или от килим.

— Леле — каза Рита, изглеждаше някак объркана и несигурна. — Явно сте си прекарали добре.

— Да — каза Коуди.

— Добре тогава — каза Рита. — Защо не почнете да си пишете домашните, а аз ще ви донеса по нещо за хапване?

— Добре — каза Астор и двамата с Коуди изтичаха по алеята и влязоха в къщата. Рита ги изгледа как изчезват вътре, после се обърна към мен, хвана ме под ръка и тръгнахме след тях.

— Значи мина добре? — попита ме тя. — Изглеждат много…

— Да — казах. — Мисля, че започват да разбират, че тези щуротии си имат последици.

— Не си им показал нищо страшно, нали?

— Не. Дори кръв не им показах.

— Добре — каза тя и облегна глава на рамото ми, което, предполагам, е част от цената, която трябва да платиш, когато ще се жениш за някого. Може просто да беше публично маркиране на територията и в този случай предполагам, че би трябвало да съм много доволен, че не беше решила да използва традиционния за животните метод. Изразяването на привързаност чрез физически контакт не го разбирам и ми беше малко неловко, но понеже знаех, че това е правилният човешки отговор, я прегърнах и влязохме след децата в къщата.

Съвсем сигурен съм, че не може да се нарече сън. Но през нощта звукът отново дойде в бедната ми очукана глава, музиката и пеенето и звънът на метал, които бях чувал преди, и чувството на топлина по лицето ми, и приливът на дивашка радост, надигаща се от специалното място в мен, което беше празно от толкова дълго. Събудих се пред входната врата с ръка на дръжката, облян в пот, доволен, удовлетворен и изобщо не така смутен, както би трябвало.

Естествено, знаех какво е ходене насън. Но от психологията през първи курс знаех също, че причините, поради които хората ходят насън, обикновено не са свързани с чуване на музика. Освен това на най-дълбокото ниво на съществото си знаех, че трябва да съм неспокоен, притеснен, разтреперан от тревога от нещата, които се случват в несъзнаващия ми мозък. Не им беше мястото там, не беше възможно да са там — и все пак бяха. А аз се радвах. Това беше най-плашещото от всичко.

Музиката не беше желана в аудиторията на Декстър. Не я исках. Но тя беше дошла и беше звучала, бе ме направила свръхестествено щастлив против волята ми и после ме бе зарязала пред вратата; явно искаше да ме изкара навън и…