Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Че защо му е да ги закача? — попитах.

Дебора изсумтя.

— За бога, Декстър, ти какво прави цял ден? Задава се ураган.

Спокойно можех да кажа, че каквото и да правя по цял ден, то не е да се мотая и да слушам прогнозата за времето. Вместо това казах само:

— Ураган, а? Колко вълнуващо. Кога?

— Опитай се да стигнеш към шест. Кайл ще те чака — каза тя.

— Добре — казах. Но тя вече беше затворила.

Понеже говорех свободно деборски, вероятно трябваше да приема обаждането й като някакво официално извинение за скорошната й безсмислена враждебност. Напълно възможно беше да е приела Мрачния странник, особено след като беше изчезнал. Това би трябвало да ме зарадва. Но предвид колко лош беше денят ми, това само наби поредната треска под ноктите на бедния унизен Декстър. А от страна на урагана си беше чиста наглост да избере този момент за безцелния си тормоз. Нямаха ли край болката и страданието, които щеше да се наложи да понеса?

Е, животът е да се валяш в нещастие. Излязох за срещата си с любимия на Дебора.

Преди да потегля обаче, се обадих на Рита, която по мои изчисления трябваше да е съвсем близо до вкъщи.

— Декстър — вдигна тя задъхано, — не мога да си спомня колко бутилирана вода имаме, а опашките в „Пъбликс“ се вият чак до паркинга.

— Ами тогава просто ще трябва да пием бира — казах.

— Мисля, че с консервите сме добре — освен говеждото, което май е от две години — каза тя; явно не забелязваше, че и някой друг може да е казал нещо. Така че я оставих да дърдори с надеждата, че все някога ще намали темпото. — Проверих фенерчетата преди две седмици. Спомняш ли си как изгасна токът за четирийсет минути? А допълнителните батерии са в хладилника на дъното на най-долния рафт. Коуди и Астор са с мен, утре няма да имат занималня, но някой в училище им е казал за урагана Андрю и мисля, че Астор е малко изплашена, така че като се прибереш, може би трябва да поговориш с тях? И да им обясниш, че е като гръмотевична буря и че ще се оправим, че просто ще има силен вятър и шум и токът ще спре за известно време. Но ако на път за вкъщи видиш магазин, който не е много претъпкан, спри да купиш малко минерална вода, колкото можеш да вземеш. И лед, мисля, че хладилната чанта е още на полицата над пералнята, можем да я напълним с лед и да сложим вътре нетрайните продукти. О! Ами лодката ти? Добре ли ще е там, където е, или трябва да направиш нещо? Мисля, че ще успеем да приберем нещата от двора, преди да се стъмни, сигурна съм, че ще се оправим, а и вероятно така и така няма да удари тук.

— Добре — казах аз. — Малко ще се забавя.

— Добре. О, гледай, магазин „Уин-Дикси“ не изглежда толкова зле. Май ще опитаме да се пъхнем, ето едно място на паркинга. Чао!

Не мислех, че е възможно, но Рита явно се беше научила да живее, без да диша. Или може би трябваше да изплува за въздух само за час — час и нещо като китовете. Изпълнението беше вдъхновяващо и след като го чух, се почувствах много по-подготвен да сложа капаците на прозорците на едноръкия приятел на сестра си. Запалих колата и се мушнах в трафика.

Ако движението в пиковите часове е лудница, то движението в пиковите часове при наближаващ ураган е като края на света и лудост тип „всички ще умрем, но нека ти да си пръв“ — хората караха, все едно наистина трябва да убият всички, които могат да им попречат да се докопат до шперплата и батериите. Къщичката на Дебора на Корал Гейбълс не беше далеч, но когато накрая спрях на алеята й, все едно бях преживял апашко изпитание за мъжественост.

Докато слизах от колата, входната врата се отвори и излезе Чътски.

— Здрасти, приятел — извика. Помаха ми весело със стоманената кука на мястото на лявата си ръка и слезе по пътеката да ме посрещне. — Наистина съм ти задължен. С тази проклета кука ми е малко трудно да завинтвам гайките.

— И още по-трудно да си бъркаш в носа — казах съвсем леко раздразнен от бодрото му страдание.

Но вместо да се обиди, той се разсмя.

— Да. И много по-трудно да си бърша задника. Хайде. Изнесъл съм всичко отзад.

Тръгнах след него към малкия обрасъл двор на Дебора. Но за своя огромна изненада видях, че вече не е обрасъл. Дърветата, които преди надвисваха над него, бяха подкастрени, а буренакът, който растеше между плочките, беше изчезнал. Имаше три спретнато подрязани розови храста, леха с някакви декоративни цветя и излъскано барбекю в единия ъгъл.

Погледнах Чътски и вдигнах вежда.

— Да, знам — каза той. — Малко е педерастко, нали? — Сви рамене. — Много се отегчавам да седя и да се лекувам, а обичам нещата да са подредени малко повече от сестра ти.