Джеф Линдзи - Декстър в мрака

И с това ново забавление ТО започна да разглежда резултата от възпроизвеждането си. За първи път, когато набъбването и избухването дойде, ТО посегна към новороденото, успокои го, облекчи страха му и сподели съзнанието си. И новороденото отвърна с приятна готовност, бързо и с радост учеше всичко, което ТО имаше да го научи, и се включваше на драго сърце.

После станаха четири, после осем, шейсет и четири — и изведнъж твърде много. С толкова много просто нямаше място. Дори новите гостоприемници започнаха да се дърпат пред броя на жертвите, от които имаха нужда.

ТО беше практично, ако не друго. Бързо видя проблема и го разреши — като изби почти всички други, които беше породило. Няколко избягаха по света в търсене на нови гостоприемници. ТО задържа само няколко при себе си и нещата най-сетне бяха под контрол.

След време тези, които бяха избягали, започнаха да отвръщат на удара. Установиха храмове и ритуали съперници и изпратиха армиите си срещу НЕГО, и те бяха многобройни. Смутът беше огромен и продължи много дълго. Но понеже ТО беше най-старото и най-опитното, накрая победи всички останали, с изключение на няколко, които се укриха.

Те се изпокриха в разпръснати гостоприемници, притаиха се и много оцеляха. Но през хилядолетията ТО беше научило, че е важно да се чака. Имаше цялото съществуващо време и можеше да си позволи да е търпеливо, бавно да открива и убива избягалите и после бавно и внимателно да съгради отново величествения и прекрасен култ към СЕБЕ СИ.

ТО поддържаше култа жив, таен, но жив.

И чакаше останалите.

Знам много добре, че светът не е хубаво място. Има безброй ужасни неща, които могат да се случат, особено на деца: могат да бъдат отведени от непознат или от приятел на семейството, или от разведен баща; могат да се изгубят и да изчезнат, да паднат в кладенец, да се удавят в басейна на съседа — а когато наближава ураган, има още повече възможности. Списъкът се ограничава само от въображението им, а Коуди и Астор бяха добре снабдени с въображение.

Но когато Рита ми каза, че ги няма, дори не си помислих за кладенци, пътни злополуки и банди мотористи. Знаех какво е станало с Коуди и Астор, знаех го със студена твърда увереност, която беше по-ясна и сигурна от всичко, което Странникът ми бе нашепвал някога. В главата ми избухна една мисъл и аз не я поставих под въпрос.

За половин секунда, колкото му отне да регистрира думите на Рита, мозъкът ми се изпълни с малки картини: преследващите ме коли, нощните посетители, които тропаха по вратите и прозорците, страшният човек, който бе оставил картичката си на децата, и най-убедително, сухата забележка на професор Келър: „Молох обичал човешки жертвоприношения. Особено деца“.

Не знаех защо Молох иска точно моите деца, но знаех без никакво съмнение, че той, тя или то ги беше хванало. И знаех, че това не е хубаво за Коуди и Астор.

Тръгнах към къщи, без да губя време, запровирах се през трафика като кореняк жител на Маями, какъвто съм, и само след няколко минути изскочих от колата. Рита стоеше под дъжда на края на алеята и приличаше на малко сиротно мишле.

— Декстър — каза Рита, в гласа й бе събран цял свят от пустота. — Моля те, Декстър, намери ги!

— Заключи къщата — казах — и ела с мен.

Тя ме погледна, все едно й бях казал да остави децата и да иде на боулинг.

— Веднага — казах аз. — Знам къде са, но ни трябва помощ.

Рита се обърна и хукна към къщата, а аз извадих мобилния си и набрах.

— Какво има? — попита Дебора.

— Трябва да ми помогнеш.

Настъпи кратка пауза, а после излайване на невесел смях.

— Боже — каза тя, — идва ураган, лошите са се окопали и само чакат да спре токът, а ти искаш да ти помогна.

— Коуди и Астор са изчезнали — казах. — Молох ги е хванал.

— Декстър… — каза тя.

— Трябва да ги намеря бързо и трябва да ми помогнеш.

— Ела тук — каза тя.

Докато прибирах телефона, Рита прецапа през вече събралите се на тротоара локви.

— Заключих — каза. — Но, Декстър, какво ще стане, ако се върнат, а нас ни няма?

— Няма да се върнат — казах. — Не и ако ние не ги доведем. — Това очевидно не беше успокоителната забележка, на която Рита се надяваше, и тя захапа юмрук, сякаш едва се сдържаше да не извика. — Качвай се в колата, Рита — казах. Отворих й вратата и тя ме погледна над полусмлените си кокалчета. — Хайде — казах и тя най-сетне се качи. Седнах на волана, запалих и изкарах колата от алеята.