Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Стига, Дебора — казах. — Ако си се уморила от работа, кажи ни веднага. Иначе стига глупости. Знаеш не по-зле от мен, че…

— Нищо не знам, нито пък ти — отсече тя.

— Значи не си внимавала — казах и открих, че тонът ми става по-остър, за да подхожда на нейния, което беше изненадващо. Емоции? Аз? — Визитката, която е оставил на Коуди, ни казва всичко, от което имаме нужда.

— Освен къде, защо и кой — озъби се тя. — И още чакам някакви проникновения по въпроса.

Въпреки че бях напълно подготвен да й се озъбя и аз, нямаше за какво да се зъбя. Тя беше права. Просто защото Коуди и Астор ги нямаше, това не значеше, че внезапно сме се сдобили с нова информация, която да ни отведе до убиеца. Значеше само, че залозите са се вдигнали значително и че времето ни изтича.

— Ами Уилкинс? — попитах.

Тя махна с ръка.

— Гледат го.

— Като миналия път ли?

— Моля ви — прекъсна ни Рита, в гласа й се промъкваше истерична нотка. — За какво говорите? Няма ли как просто да… — Гласът й се изгуби в нов пристъп на хлипане и Дебора премести поглед от нея към мен. — Моля ви — хлипаше Рита.

Гласът й изтъня, отекна в мен и сякаш добави последното късче болка в празната замаяност вътре в мен, която се сля с далечната музика.

Станах.

Усетих как леко се олюлявам и чух Дебора да ме вика, а после музиката дойде, тиха, но настойчива, сякаш винаги беше била там и просто бе чакала момента, когато можех да я чуя, без да се разсейвам, и докато насочвах вниманието си към боя на барабаните, тя ме повика, повика ме, както знаех, че ме вика от самото начало, но сега по-настойчиво; надигаше се все по-близо до крайния екстаз и ми казваше да тръгна, да вървя, да отида при нея.

И помня, че бях много щастлив, понеже времето най-сетне бе дошло, и въпреки че чувах Рита и Дебора да ми говорят нещо, то едва ли беше ужасно важно, не и след като музиката ме зовеше и обещанието за идеално щастие най-сетне беше тук. Така че им се усмихнах и май дори казах:

— Извинете. — И излязох от стаята, без да ме е грижа за озадачените им физиономии. Излязох и от сградата и отидох на паркинга, откъдето идваше музиката.

Там ме чакаше кола, което ме направи още по-щастлив, и аз забързах към нея, движех крака под прекрасния поток на музиката и когато стигнах до колата, задната врата се отвори и после не си спомням нищо.

Никога не съм бил толкова щастлив. Радостта ме връхлетя като комета, пламтяща, огромна и тежка в тъмното небе и свистяща към мен с невъобразима скорост, въртяща се навътре, за да ме погълне и да ме отнесе в безбрежна вселена на екстаз и всезнаещо единство, любов и разбирателство — блаженство без край в мен и от мен и навсякъде около мен, завинаги.

И тя ме завъртя през девственото нощно небе, топло заслепяващо одеяло от ликуваща любов, и ме залюля в люлка от безкрайна радост, радост, радост. Докато се въртях все по-високо и по-бързо и още по-изпълнен с всевъзможно щастие, ме връхлетя страхотен трясък и отворих очи в малка тъмна стая без прозорци и с много твърд бетонен под и стени, без да имам представа къде съм и как съм се озовал там. Самотна лампа гореше над вратата и аз лежах на пода в мъждивата й светлина.

Щастието изчезна напълно и нищо не избликваше, за да заеме мястото му, освен чувството, че където и да съм, никой няма намерение да ми връща нито радостта, нито свободата. И въпреки че в стаята не се виждаха бичи глави, керамични или други, и по пода нямаше купчини староарамейски списания, не беше трудно да събера две и две. Бях последвал музиката, бях изпитал екстаза и бях загубил съзнателен контрол. А това значеше, че по всяка вероятност ме е хванал Молох, реален или митичен.

Все пак е по-добре човек да не взема нещата за даденост. Може би бях отишъл насън в някой склад и можех просто да отворя вратата и да изляза. Изправих се с известно затруднение — чувствах се замаян и малко нестабилен и предположих, че за да ме доведат тук, са използвали някакъв опиат. Останах неподвижен за миг и се съсредоточих върху това да накарам стаята да се укроти, и след като вдишах дълбоко няколко пъти, успях. Направих крачка встрани и докоснах стената — много солидни бетонни блокове. На допир вратата беше почти толкова дебела и беше здраво заключена — дори не изтрака, когато я блъснах с рамо. Обиколих малката стая — не беше по-голяма от широк килер. В средата имаше канал и това беше единственото обзавеждане. Това не ми се стори особено обнадеждаващо, защото означаваше, че или трябва да използвам канала за лични нужди, или не се очакваше да остана тук толкова дълго, че да ми дотрябва тоалетна. Ако последното беше вярно, ми беше трудно да повярвам, че бързото излизане ще е за добро.