Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Последва малко съпротивление и после резето се затвори. Станах и си помислих: „Ето!“ — без всъщност да знам какво означава това. И докато гледах ядно вратата, тя пак започна да се отваря и аз пак опрях рамо на нея и я затворих. Беше невероятно приятно и се почувствах по-добре, отколкото се бях чувствал от доста време, но когато част от чистия сляп гняв се оттече от мен, ми хрумна, че колкото й отпускащо да е подпирането на вратата, все пак е малко безсмислено и рано или късно ще доведе до моето поражение, тъй като нямах оръжия или инструменти, а онзи от другата страна теоретично нямаше ограничения на това, което можеше да донесе, за да си помогне.

Докато размишлявах, вратата отново се отвори донякъде и спря в крака ми. Докато автоматично я блъсках обратно, ми хрумна нещо. Беше глупав ескапизъм тип Джеймс Бонд, но можеше да свърши работа, а аз нямах абсолютно нищо за губене. При мен мисленето експлодира в бясно действие и аз затворих вратата с рамо и веднага отстъпих встрани от рамката и зачаках.

Съвсем естествено, само след миг някой пак блъсна вратата, но този път аз не се съпротивлявах, така че тя се отвори широко и се тресна в стената и някакъв изгубил равновесие мъж в нещо като униформа се препъна в стаята след нея. Опитах се да го хвана за ръката, но улучих рамото. Това обаче ми стигаше — завъртях се с всичка сила и го запратих с главата напред в стената. Последва приятен звук, все едно бях бутнал голям пъпеш от кухненската маса, той отскочи от стената и падна по лице на бетонния под.

И ето, прероденият и тържествуващ Декстър стоеше гордо изправен, врагът му лежеше проснат в нозете му и отворената врата водеше към свободата, изкуплението и после може би към една лека вечеря.

Бързо претърсих пазача, взех ключовете, големия му джобен нож и един автоматичен пистолет, който надали щеше скоро да му потрябва, а после предпазливо излязох в коридора, като затворих вратата след себе си. Някъде там Коуди и Астор ме чакаха и аз щях да ги намеря. Какво щях да правя тогава, не знаех, но нямаше значение. Щях да ги намеря.

Сградата беше приблизително с размерите на голяма маямска крайбрежна къща. Минах внимателно през дългото антре, което завършваше с врата подобна на тази, на която току-що си бях играл на бутанка. Приближих се на пръсти и долепих ухо. Не чух нищо, но вратата беше толкова дебела, че това също не означаваше нищо.

Сложих ръка на дръжката и бавно я натиснах. Не беше заключено и отворих.

Надникнах предпазливо в пролуката и не видях нищо тревожно освен малко мебели, които май бяха от истинска кожа — отбелязах си наум да докладвам на организацията за защита на животните. Стаята беше много елегантна и когато отворих по-широко, видях в дъното много хубав махагонов бар.

Но много по-интересна беше витрината с трофеи до бара. Простираше се покрай стената цели двайсет стъпки и зад стъклото, едва забележими, видях цели редове с нещо като подредени керамични глави на бикове. Всяка блестеше под собствена малка лампичка. Не ги преброих, но трябва да бяха повече от сто. И преди да успея да вляза в стаята, чух глас — студен и сух, доколкото може да бъде, без да спре да е човешки.

— Трофеи. — Подскочих и насочих пистолета към звука. — Мемориална стена, посветена на бога. Всяка глава представлява душа, която сме изпратили при него. — Един възрастен мъж седеше и просто ме гледаше, но когато аз го погледнах, ударът беше почти физически. — Правим нова за всяко жертвоприношение — каза той. — Влизай, Декстър.

Не изглеждаше много заплашителен. Всъщност беше почти незабележим, потънал в едно от кожените кресла. Стана бавно с предпазливостта на стар човек и обърна към мен лицето си, което беше хладно и гладко като речен камък.

— Чакахме те — каза той, въпреки че доколкото виждах, беше сам в стаята, ако не се брояха мебелите. — Заповядай.

Наистина не знаех дали е заради това, което каза, или заради начина, по който го каза — или нещо съвсем друго. Във всеки случай, когато ме погледна, внезапно ми се стори, че в стаята не достига въздух. Целият луд устрем на бягството ми сякаш се източи от мен като кръв и се събра на локва около глезените ми и през мен премина огромна дрънчаща пустота, все едно на света съществуваше единствено безсмислена болка, а той беше нейният повелител.

— Създаде ни доста неприятности — каза спокойно той.

— Това поне е някаква утеха — казах аз. Пресилено и дори на мен ми прозвуча слабовато, но старецът изглеждаше малко раздразнен. Пристъпи към мен и открих, че се опитвам да се дръпна. — Между другото — казах с надеждата да не ми проличи, че се чувствам, сякаш се разтапям, — кои сте тези вие?