Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Просто така: животът продължи. Не се случи нищо ново, нищо в мен не се разреши и не се появиха никакви нови насоки. Беше просто възобновяване на агресивно скучно обикновено съществувание, което ме смачка още повече от всяка физическа болка на света. Може би старецът беше прав — може би бях отклонение. Но вече не бях дори това.

Чувствах се спихнат. Не просто празен, а някак си свършен, сякаш всичко, което бях дошъл да направя на света, беше свършено и моята празна черупка беше изоставена, за да живее от спомените.

Все още копнеех за отговор на личното отсъствие, което ме терзаеше, но не го получавах. Вече ми се струваше вероятно това никога да не стане. В безчувствеността си не можех да усетя достатъчно дълбока болка, която да върне Мрачния странник. Всички бяхме живи и здрави и лошите бяха мъртви или си бяха отишли, но някак си това не се отнасяше за мен . Ако ви звучи егоистично, мога да кажа само, че никога не съм твърдял, че не съм абсолютно себичен — поне не и ако не ме гледа някой. Сега, разбира се, щеше да се наложи наистина да се науча да живея в тази роля и мисълта за това ме изпълваше с безразлично натежало отвращение, от което не можех да се отърся.

Чувството остана с мен през следващите няколко дни и накрая избледня на заден фон, така че започнах да го приемам като своя нова постоянна участ. Унизеният Декстър. Щях да се науча да ходя прегърбен и да се обличам изцяло в сиво и всички деца щяха да ми погаждат номера, защото бях така тъжен и скучен. И накрая на някаква окаяна напреднала възраст просто щях да падна незабелязано и да оставя вятъра да разнесе праха ми по улиците.

Животът продължаваше. Дните се сляха в седмици. Винс Масуока яростно се хвана за работа — намери храна на по-нормална цена, направи ми пробите за смокинга и след това, когато дойде денят на сватбата, ме закара до обраслата църква в Коконът Гроув навреме.

Стоях пред олтара, слушах музиката на органа и чаках с новото си безчувствено търпение Рита да тръгне наперено по пътеката към вечното обвързване с мен. Сцената беше много красива, стига да можех да я оценя. Църквата беше пълна с добре облечени хора — не знаех, че Рита има толкова много приятели! Може би сега и аз трябваше да опитам да си намеря няколко, за да са до мен в новия ми сив безсмислен живот. Олтарът беше отрупан с цветя и Винс стоеше до мен, потеше се нервно и през няколко секунди спазматично бършеше ръце в панталоните си.

После органът гръмна по-силно и всички в църквата станаха и се обърнаха към вратата. И ето ги и тях — Астор най-отпред с красивата си бяла рокля, косата й — подредена на едри къдрици, и с огромна кошница цветя в ръце. После идваше Коуди с миниатюрен смокинг и пригладена косица, носеше малката кадифена възглавница с пръстените.

Накрая влезе Рита. Когато я видях с децата, сякаш видях как цялата мрачна агония на новия ми живот се насочва към мен, живот на родителски срещи и велосипеди, ипотеки и срещи на Кварталната гвардия и на бойскаутите, на гърлскаутите, на футбол и нови обувки и шини за зъбите. Това си беше абсолютно безжизнено, обезцветено съществувание втора ръка и мъчението беше ослепително остро, на прага на това, което можех да понеса. Връхлетя ме като вълна прелестна агония, мъчение по-лошо от всичко, което бях изпитвал, болка така горчива, че затворих очи…

И усетих странно вълнение в мен, някакво надигащо се удовлетворение, чувство, че тези неща са точно така, както трябва, сега и винаги, свят без край, че това, което е събрано, не трябва да бъде разделяно.

И докато се дивях на това усещане за правилност, отворих очи и се обърнах към Коуди и Астор, докато те се качваха по стъпалата, за да застанат до мен. Астор грееше от щастие, изражение, което не бях виждал на лицето й, и то ме изпълни с чувство на успокоение и правилност. А Коуди — така достоен с малките си внимателни стъпки и много сериозен по своя тих начин. Видях, че устните му се движат в някакво тайно послание за мен, и го погледнах въпросително. Устните му пак се размърдаха и аз се наведох, за да го чуя.

— Сянката ти — каза той. — Върнала се е.

Бавно се изправих и затворих очи — само за миг. Миг обаче достатъчен, за да чуя тихото съскане на кикота за добре заварил.

Странникът се беше върнал.

Отворих очи към света, какъвто трябваше да бъде. Нищо, че стоях сред цветя, светлина, музика и щастие и че Рита се качваше по стъпалата, за да се вкопчи в мен завинаги. Светът беше отново цял — точно както трябваше. Място, където луната пее химни и тъмата под нея мърмори в перфектна хармония, нарушавана единствено от контрапункта на острата стомана и радостта на преследването.