Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Той наклони глава на една страна.

— Мисля, че знаеш. Ти определено доста дълго ни разглежда. — Направи още една крачка към мен и коленете ми леко се разтрепериха. — Но в името на приятния разговор, ние сме последователите на Молох. Наследниците на цар Соломон. Три хиляди години поддържахме култа към бога жив и пазехме традициите и силата му.

— Продължаваш да говориш в първо множествено — казах аз.

Той кимна и от това движение ме заболя.

— Тук има и други. Но ние сме, както съм сигурен, че знаеш, Молох. Той съществува в мен.

— Значи вие сте убили момичетата? И ме преследвахте? — казах и признавам, че се изненадах как този старец е направил всичко това.

Той дори се усмихна, но в усмивката му нямаше хумор и това не ме накара да се почувствам по-добре.

— Не съм го направил лично, не. Бяха Гледащите.

— Искаш да кажеш, че то може да излиза от теб?

— Разбира се — каза той. — Молох може да се движи между нас, както пожелае. Той не е един човек, не е в един човек. Той е бог. Излиза и влиза в мен и някои други за специални задачи. Да гледа.

— Е, чудесно е, че си има хоби — казах. Не бях сигурен накъде отива разговорът нито дали безценният ми живот няма да приключи, така че зададох първия въпрос, който изскочи в ума ми: — Тогава защо оставихте телата при университета?

— Защото искахме да те намерим, естествено.

Думите му ме накараха да замръзна.

— Ти привлече вниманието ни, Декстър — продължи той, — но трябваше да сме сигурни. Трябваше да те наблюдаваме, за да видим дали ще разпознаеш ритуала ни и дали ще откликнеш на Гледащия. И, разбира се, беше удобно да подведем полицията да се насочи към Халпърн.

Не знаех откъде да започна.

— Той не е един от вас, така ли? — попитах.

— О, не — мило отвърна старецът. — Когато го освободят, ще се присъедини към другите тук. — И кимна към пълната с глави на бикове витрина за трофеи.

— Значи наистина не е убил момичетата?

— Напротив — каза той. — Бил е убеден отвътре от едно от Децата на Молох. — Наклони глава на една страна. — Сигурен съм, че точно ти можеш да го разбереш, нали?

Можех, разбира се. Но не получавах отговор на основните въпроси.

— Може ли да се върнем на това как съм привлякъл вниманието ви? — попитах вежливо, като си мислех за всичките си усилия да не се набивам на очи.

Мъжът ме погледна, все едно съм изключително тъп, и каза:

— Ти уби Алегзандър Маколи.

Резетата в отслабената стоманена ключалка на мозъка на Декстър паднаха.

— Зандър е бил един от вас?

Той леко поклати глава.

— Второстепенен помощник. Снабдяваше ни с материал за обредите.

— Водел ви е пияниците, а вие сте ги убивали.

Той сви рамене.

— Правим жертвоприношения, Декстър, не убийства. Във всеки случай, когато ти взе Зандър, ние те проследихме и открихме какво си.

— Какво съм? — изтърсих аз. Беше ободряващо да си мисля, че стоя лице в лице с някой, който може да отговори на въпроса, който бях обмислял през повечето от щастливия си кълцащ живот. Но после устата ми пресъхна и докато чаках отговора му, в мен разцъфна усещане, което страшно приличаше на истински страх.

Погледът на стареца стана остър.

— Ти си отклонение — каза той. — Нещо, което не би трябвало да съществува.

Ще си призная, че е имало моменти, когато бих се съгласил с тази мисъл, но точно сега не беше един от тях.

— Не искам да съм груб, но на мен ми харесва да съществувам.

— Това вече не е твой избор — каза той. — В теб има нещо, което представлява заплаха за нас. Смятаме да се отървем от него и от теб.

— Всъщност — казах аз, сигурен, че говори за Мрачния ми странник, — това нещо вече го няма.

— Знам — каза той малко по-сприхаво, — но отначало е дошло при теб заради силно травмиращо преживяване. То е настроено спрямо теб. Но също така е копеле на Молох и това настройва теб към нас. — Размаха пръст пред лицето ми. — Затова можеше да чуеш музиката. Чрез връзката, направена през твоя Гледащ. И скоро, когато ти причиним достатъчно страдание, то ще се върне при теб като нощна пеперуда при светлината.

Това изобщо не ми хареса и виждах, че разговорът бързо се изплъзва от ръцете ми, но си спомних тъкмо навреме, че имам пистолет. Насочих го към стареца и се изправих в целия си разтреперан ръст.

— Искам си децата — казах.

Той не изглеждаше особено притеснен от насоченото към пъпа му оръжие, прекалено самоуверено според мен. Носеше на кръста си голям гаден на вид нож, но не посегна към него.