Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Децата вече не са твоя грижа. Сега принадлежат на Молох. Молох обича вкуса на деца.

— Къде са?

Той махна презрително с ръка.

— Тук, на Торо Кий са, но вече не можеш да спреш ритуала.

Торо Кий беше далеч от континента и напълно частен. Но въпреки че обикновено е голямо удоволствие да научиш къде си, този път това повдигна доста неприятни въпроси — например къде са Коуди и Астор и как ще предотвратя животът, както го познавах, да свърши моментално?

— Ако не възразяваш — казах и размърдах пистолета, за да схване какво имам предвид, — мисля да ги взема и да си ходим вкъщи.

Той не помръдна. Само ме гледаше и в очите му почти виждах огромните черни криле, пляскащи в стаята, и преди да успея да натисна спусъка, да си поема дъх или да мигна, барабаните започнаха да се надигат настойчиво в ритъма, който вече беше впечатан в мен, и тръбите извисиха глас в такт, повеждайки хора от гласове към щастието, и аз се заковах на място.

Зрението ми изглеждаше нормално и другите ми сетива бяха непокътнати, но не можех да чуя нищо друго освен музиката и не можех да направя друго освен това, което музиката ме караше да направя. А тя ми казваше, че истинското щастие ме очаква пред тази стая. Казваше ми да отида и да загреба от него, да изпълня ръцете и сърцето си с вечно блаженство, с радост до края на всички неща, и аз видях как се обръщам към вратата и краката ми ме повеждат към щастливата ми съдба.

Когато се доближих до вратата, тя рязко се отвори и влезе професор Уилкинс. Той също носеше пистолет и почти не ме погледна. Кимна на стареца и каза:

— Готови сме.

Едва го чух през дивия прилив на чувства и надигащата се музика и с желание продължих към вратата.

Накъде дълбоко под всичко това пискливото гласче на Декстър крещеше, че нещата не са както трябва, и искаше да променя посоката. Но беше толкова тъничко, а музиката беше така силна, по-голяма от всичко в този безкрайно прекрасен свят, че всъщност нямах колебания за това, което щях да направя.

Пристъпих към вратата в ритъма на вездесъщата музика, смътно осъзнавайки, че старецът върви до мен, но без всъщност да се интересувам от това или от нещо друго. Все още държах пистолета — те не си правеха труда да ми го вземат и на мен не ми хрумваше да го използвам. Нищо друго нямаше значение — само да следвам музиката.

Старецът ме заобиколи и отвори вратата. Лъхна ме горещ вятър — и видях пред себе си бога, самия бог, източника на музиката, източника на всичко, огромния и прекрасен фонтан на екстаз с рога на бик. Извисяваше се над всичко, огромната му бронзова глава беше висока двайсет стъпки, могъщите му ръце бяха протегнати към мен, в отворения му търбух гореше прекрасен пламък. Сърцето ми се изпълни и аз пристъпих към него, без да забелязвам шепата хора, които стояха и гледаха, въпреки че Астор беше сред тях. Когато ме видя, очите й се ококориха и устата й се раздвижи, но не чувах какво казва.

И мъничкият Декстър дълбоко в мен запищя по-силно, но само колкото да го чуя, не да му се подчиня. Тръгнах към бога, виждах блясъка на огъня в него, гледах пламъците в корема му да трептят и да подскачат на вятъра, който шибаше наоколо. И когато се приближих и застанах пред откритата пещ в търбуха му, спрях и зачаках. Не знаех какво чакам, но знаех, че ще се случи и че ще ме отведе към прелестната вечност, така че чаках.

Появи се Старзак — бе стиснал Коуди за ръка и го влачеше към нас, а Астор се мъчеше да се отскубне от пазача, който я държеше. Но това нямаше значение, защото богът беше тук и протегнатите му ръце се спускаха, за да ме прегърнат и да ме стиснат в топлата си прекрасна хватка. Потреперих от радост, вече не чувах пронизителния безсмислен гласец на Декстър, чувах само гласа на бога, който ме зовеше от музиката.

И вятърът раздуха огъня и Астор се блъсна в мен, бутна ме към едната страна на статуята и огромната топлина, извираща от корема на бога. Изправих се след миг раздразнение и отново загледах чудото на ръцете на бога, които се спускаха надолу; пазачът бутна Астор напред, за да сподели бронзовата прегръдка, и ми замириса на нещо горящо и по краката ми проблесна болка. Погледнах надолу и видях, че панталоните ми горят.

Болката от огъня по краката ми ме прониза с писъка на стотици хиляди гневни неврони и паяжините моментално се разчистиха. Изведнъж музиката се превърна просто в шум от високоговорител и Коуди и Астор стояха до мен в огромна опасност. Сякаш в язовирната стена се беше отворила дупка и Декстър започваше да нахлува обратно през нея. Обърнах се към пазача и го изблъсках от Астор. Той ме погледна с тъпа изненада и се прекатури, но докато падаше, ме сграбчи за ръката и ме повлече със себе си на земята. Поне падна далеч от Астор и ударът изби ножа от ръката му. Ножът отскочи към мен, аз го грабнах и го забих докрай в слънчевия му сплит.