Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Ти каза… — запъна се Рита и с облекчение забелязах, че е извадила юмрука от устата си, — че знаеш къде са.

— Да — казах и без да поглеждам, завих по Ю Ес 1 и дадох газ през оредяващия трафик.

— Къде? — попита тя.

— Знам кой ги е хванал — казах. — А Дебора ще ни помогне да открием къде са.

— Божичко, Декстър — каза Рита и тихичко заплака. Дори да не карах, нямаше да знам какво да направя или да кажа, така че просто се съсредоточих върху това да стигнем до управлението живи.

В една много удобна стая иззвъня телефон. Не издаде непристойно чуруликане или салса мелодия, или дори фрагмент от Бетовен като модерните телефони. Не, иззвъня с прост старовремски звук, както би трябвало да звъни всеки нормален телефон.

И този консервативен звук пасваше на стаята, която беше елегантна по много успокоителен начин. В нея имаше кожен диван и две подходящи кресла, всички изтъркани точно толкова, че да създават чувството за любим чифт обувки. Телефонът стоеше на ниска масичка от тъмен махагон в единия край на стаята до бара, направен от същото дърво.

Като цяло, стаята носеше отпуснатата и безвременна атмосфера на много стар и добре установен клуб за господа, с изключение на един детайл: стената между бара и дивана беше заета от голям дървен шкаф с витрина, който приличаше на нещо средно между витрина за трофеи и рафт за редки книги. Но вместо лавици шкафът беше оборудван със стотици облицовани с филц ниши. Малко повече от половината съдържаха керамични глави на бик с размерите на човешки череп.

Един възрастен мъж влезе в стаята, без да бърза, но и без внимателната колебливост на крехката напреднала възраст. В походката му имаше увереност, каквато обикновено се среща само у много по-млади мъже. Косата му беше бяла и гъста, лицето — гладко, сякаш полирано от пустинен вятър. Отиде до телефона, все едно беше съвсем сигурен, че този, който звъни, няма да затвори, докато не вдигне, и изглежда, беше прав, понеже когато посегна към слушалката, телефонът все още звънеше.

— Да — каза той и гласът му също беше много по-млад и по-силен, отколкото би трябвало. Докато слушаше, взе някакъв нож от масата до телефона. Беше от древен бронз. Дръжката беше извита във формата на бича глава, очите бяха украсени с два големи рубина, а острието беше обточено със златни букви, които много приличаха на МЛК. Също като възрастния мъж ножът беше много по-стар, отколкото изглеждаше, и много по-здрав. Докато слушаше, мъжът лениво прокара пръст по острието и на палеца му разцъфна кървава линия. Това сякаш не му направи впечатление. Той остави ножа.

— Добре — каза. — Доведете ги тук. — Слуша още малко, докато небрежно облизваше кръвта от палеца си. — Не — каза и облиза долната си устна. — Другите вече се събират. Бурята няма да повлияе на Молох или хората му. За три хиляди години сме виждали много по-лоши неща, а още сме тук.

Отново послуша за миг, преди да прекъсне събеседника си със съвсем лека нотка на нетърпение:

— Не. Без забавяне. Нека Гледащия ми го доведе. Време е.

Затвори телефона и остана за миг неподвижен. После пак взе ножа и на гладкото му старо лице се появи изражение.

Почти усмивка.

Вятърът и дъждът блъскаха свирепо, но не постоянно, и повечето жители на Маями се бяха махнали от пътищата и попълваха застрахователни формуляри за планираните щети, така че движението не беше претоварено. Един особено силен порив на вятъра ни свали от скоростната лента, но иначе пътуването беше бързо.

Дебора ни чакаше на входа.

— Елате в моя офис и ми кажете какво знаете.

Тръгнахме след нея към асансьора и се качихме.

„Офис“ беше малко пресилено за мястото, където работеше Дебора. Беше кутийка в помещение с още много такива. В тясното пространство бяха натъпкани бюро, стол и два сгъваеми стола за гости, където се настанихме ние.

— Добре — каза тя. — Какво стана?

— Те… Пратих ги на двора — каза Рита. — Да си съберат играчките и нещата. Заради урагана.

Дебора кимна и я подкани:

— И?

— Аз влязох вътре, за да прибера покупките — каза Рита. — И когато излязох, тях ги нямаше. Беше само за няколко минути, но те… — Рита скри лицето си с ръце и се разхлипа.

— Видя ли някой да се приближава към тях? — попита Дебора. — Странни коли в квартала? Каквото и да е?

Рита поклати глава.

— Не, нищо. Просто бяха изчезнали.

Дебора ме погледна.

— Стига бе, Декстър! Това ли е? Цялата работа? Откъде знаеш, че не играят на Нинтендо у съседите?