Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Много е хубаво — казах аз.

— Аха — каза той, все едно наистина го бях обвинил, че е гей. — Е, дай да оправим тези. — Кимна към купа гофрирана стомана, подпрян до стената на къщата — противоураганните капаци на Дебора. Семейство Морган беше второ поколение във Флорида и Хари ни беше възпитал да използваме хубави капаци. Ако спестиш пари от капаците, ще похарчиш много повече по ремонта в къщата, когато те не издържат.

Обратната страна на високото качество на капаците на Дебора обаче беше, че бяха много тежки и имаха остри ръбове. Трябваха дебели ръкавици — или в случая на Чътски, само една. Не съм сигурен, че той оценяваше парите, които щеше да спести от ръкавици. Като че ли се стараеше повече, отколкото би трябвало, за да ми покаже, че не е сакат и че всъщност не се нуждае от помощта ми.

Във всеки случай след около четирийсет минути бяхме закачили капаците и ги бяхме заключили. Чътски погледна за последно тези, които покриваха френските врати към дворчето, и — явно доволен от изключителното ни майсторство — вдигна лявата си ръка, за да изтрие потта от челото си, като се хвана в последния момент, преди да раздере бузата си с куката. Засмя се малко горчиво и заби поглед в нея.

— Още не съм свикнал с тази дивотия — каза и поклати глава. — Будя се посред нощ и чувствам как липсващите пръсти ме сърбят.

Трудно беше да измисля умен или дори социално приемлив отговор на това. Никъде не бях чел какво да кажеш на човек, който ти казва, че изпитва усещания в ампутираната си ръка. Чътски май усети неловкостта, защото се изсмя сухо и безрадостно.

— Е, все пак — каза — старото магаре още припка. — Стори ми се доста злощастен подбор на думи, защото левият му крак също липсваше и припкането беше изключено. И все пак се радвах, че виждам как излиза от депресията, така че ми се стори добре да се съглася с него.

— Никой не се е съмнявал — казах. — Сигурен съм, че ще се оправиш.

— Аха. Мерси — каза той не много убедително. — А и не теб трябва да убеждавам. А няколко бюрократи във Вашингтон. Предлагат ми чиновническа работа, но… — Той вдигна рамене.

— Стига де — казах. — Не може наистина да искаш да се върнеш към полевата работа, нали?

— В това ме бива — каза той. — За известно време бях най-добрият.

— Може би просто ти липсва адреналинът.

— Може би. Искаш ли бира?

— Благодаря, но имам заповеди свише да купя бутилирана вода и лед, преди да са свършили.

— Ясно — каза той. — Всички са ужасени, че може да им се наложи да си пият мохитото без лед.

— Една от големите опасности на урагана — казах аз.

— Благодаря ти за помощта — каза той.

По пътя към къщи трафикът беше още по-лош. Хора бързаха с безценните шперплатови плоскости, завързани за покривите на колите, все едно са ограбили банка. Бяха ядосани от напрежението от дългото чакане и чудене дали някой няма да ги пререди и дали ще е останало нещо, когато им дойде редът.

Други бяха на път да заемат местата им на същите тези опашки и мразеха всички, които ги бяха изпреварили и може би бяха купили последната батерия във Флорида.

Като цяло беше възхитителна смес от враждебност, гняв и параноя и би трябвало безкрайно да ме ободри. Но всяка надежда за добро настроение изчезна, когато усетих, че си тананикам нещо, нещо познато, не можех да се сетя точно какво и не можех да спра да си го тананикам. И когато накрая се сетих какво е, цялата радост на празничната вечер беше съсипана.

Беше музиката от съня ми.

Музиката, която бе звучала в главата ми с чувството за топлина по бузите ми и миризмата на нещо, което гори. Беше проста и повтаряща се, и не особено прилепчива, но ето че си я тананиках по магистралата Саут Дикси, тананиках си я и намирах утеха в повтарящите се ноти, все едно беше приспивна песничка, която майка ми ми е пяла.

И все още не знаех какво означава.

Сигурен съм, че каквото и да ставаше в подсъзнанието ми, беше причинено от нещо просто, логично и лесно за разбиране. От друга страна, просто не можех да се сетя за проста, логична и лесна за разбиране причина да чувам музика и да усещам топлина по лицето си насън.

Мобилният ми телефон започна да бръмчи и понеже движението така и така се влачеше, вдигнах.

— Декстър — каза Рита, но едва познах гласа й. Рита: малка и изгубена, и напълно победена. — Коуди и Астор… Няма ги.

Нещата наистина се подреждаха добре. Новите гостоприемници бяха прелестно отзивчиви. Започнаха да се събират и с малко убеждение лесно започнаха да следват внушенията МУ за поведението си. И построиха големи каменни сгради за поколението МУ, измислиха сложни церемонии с музика, за да се докарат до състояние на транс, и станаха толкова ентусиазирано услужливи, че за известно време МУ станаха прекалено много. Когато нещата на гостоприемниците потръгнеха, те убиваха неколцина от своите от благодарност. Ако нещата не вървяха, убиваха с надеждата ТО да подобри положението. ТО трябваше само да оставя това да се случва.