Джеф Линдзи - Декстър в мрака

И какво? Ужасяваща мисъл, дошла право от гущерския ми мозък, но…

Нима беше случаен импулс, непредвидено движение на несъзнаващия ми ум, което ме беше изкарало от леглото и отвело по коридора до входната врата? Или нещо се опитваше да ме накара да отворя вратата и да изляза навън? Той беше казал на децата, че ще го намеря, когато му дойде времето — дошло ли му беше времето?

Нима някой искаше Декстър сам и в несвяст в нощта?

Прекрасна мисъл и ужасно се възгордях, че съм се сетил, защото това означаваше, че очевидно съм претърпял мозъчно увреждане и вече не могат да ме държат отговорен. За пореден път прокарвах нови пътеки на територията на глупостта. Беше невъзможна, идиотска, породена от стреса истерия. Никой не можеше да има толкова много време за пилеене: Декстър не беше достатъчно важен за друг, освен за самия Декстър. И за да го докажа, запалих външната лампа и отворих вратата.

През улицата, на двайсетина метра на запад, някаква кола запали и потегли.

Затворих вратата и превъртях ключа два пъти.

И сега беше мой ред да седна на кухненската маса, да сърбам кафе и да разсъждавам за тайнствата на живота.

Когато седнах, часовникът показваше 03:32 — и 06:00, когато влезе Рита.

— Декстър — каза тя със сънена изненада.

— От плът и кръв — казах и ми беше изключително трудно да поддържам изкуствено веселата си фасада.

— Какво има? — намръщи се тя.

— Нищо. Просто не можах да спя.

С наведена глава Рита се дотътри до кафеварката и си наля кафе. После седна срещу мен, отпи и каза:

— Декстър, съвсем нормално е да си резервиран.

— Разбира се — казах без никаква представа за какво говори. — Ако не резервираш, няма да ти дадат маса.

Тя поклати глава с уморена усмивка.

— Знаеш за какво говоря — каза, което не беше истина. — За сватбата.

В дъното на главата ми светна малка мъждива лампичка и едва се сдържах да не кажа „аха“. Сватбата, разбира се. Човешките женски са обсебени от мисълта за сватбите дори когато не са техните собствени. Всъщност, когато са техните собствени, мисълта за тях заема всеки миг от мислите им насън и в будно състояние. Рита виждаше всичко наоколо през сватбени очила. Ако не можех да спя, това беше заради лошите сънища, докарани от наближаващата сватба.

На мен пък не ми влияеше така. Имах много важни неща, за които да се тревожа — сватбата беше на автопилот. В някакъв момент щях да се покажа, щеше да се случи и щеше да се свърши. Очевидно не можех да поискам от Рита да сподели тази гледна точка, независимо колко разумна ми изглеждаше. Не, трябваше да измисля благовидна причина за безсънието си и едновременно да я уверя в ентусиазма си за чудесното предстоящо събитие.

Огледах стаята за подсказка и накрая зърнах нещо в двете кутии за обяд, сложени една върху друга до мивката. Добро начало: бръкнах дълбоко в останките на разкашкания си мозък и извадих единственото, което не беше съвсем мухлясало.

— Ами ако не съм достатъчно добър за Коуди и Астор? — казах. — Как мога да съм им баща, когато всъщност не съм? Ами ако просто не мога да се справя?

— О, Декстър — каза тя. — Ти си чудесен баща. Те много те обичат.

— Но — казах аз, мъчех се едновременно да звуча автентично и да намеря следващата реплика, — но сега са малки. Когато пораснат. Когато искат да знаят за истинския си баща…

— Те знаят всичко, което трябва, за онова копеле — отсече Рита. Това ме изненада — никога не я бях чувал да използва такъв език. И сигурно никога не го беше правила, защото се изчерви. — Ти си истинският им баща — каза тя. — Ти си мъжът, на когото искат да приличат, когото слушат и обичат. Ти си точно бащата, от когото имат нужда.

Предполагам, че това беше вярно поне отчасти, тъй като бях единственият, който можеше да ги научи на Пътя на Хари и други неща, които трябваше да знаят, въпреки че подозирах, че Рита няма предвид точно това. Но не ми се стори умно да повдигам въпроса, така че казах просто:

— Наистина искам да съм добър в това. Не бива да греша. Нито за миг.

— О, Декс — каза тя, — хората непрекъснато грешат. — Това беше светата истина. Много пъти бях забелязвал, че грешките са една от основните характеристики на вида. — Но продължаваме да се опитваме и накрая всичко се получава добре. Наистина. Ще бъдеш страхотен, ще видиш.

— Наистина ли мислиш така? — попитах съвсем леко засрамен от безобразния начин, по който си просех комплименти.

— Знам го — каза тя с патентованата си усмивка а ла Рита. Пресегна се през масата и ме стисна за ръката. — Няма да те оставя да се провалиш. Сега си мой.