Джеф Линдзи - Декстър в мрака

ТО беше объркано. Защо възпроизводството този път не се получаваше? Трябваше да има причина и ТО затърси отговор методично и ефективно. През многото години, докато новите неща се променяха и растяха, ТО експериментираше. И постепенно откри условията, при които възпроизводството се получаваше. Отне му доста убийства, преди отговорът да му хареса, но всеки път, когато удвоеше финалната формула, се появяваше ново съзнание и побягваше по света в болка и ужас и ТО беше доволно.

Ставаше най-добре, когато гостоприемниците бяха малко извън равновесие или от питиетата, които бяха започнали да варят, или от някакво състояние на транс. Жертвата трябваше да знае какво предстои и ако имаше зрители, емоциите им подхранваха преживяването и го правеха още по-силно.

После идваше огънят — огънят беше много добър начин да убива жертвите. Той сякаш изведнъж освобождаваше същността им в огромно пищящо разтърсване от поразителна енергия.

Всичко ставаше по-добре с младите. Емоциите наоколо бяха много по-силни, особено у родителите. Беше прекрасно и надминаваше всичко, което ТО можеше да си представи.

Огън, транс, млади жертви. Проста формула.

ТО започна да натиска новите си гостоприемници да установят завинаги тези условия. И гостоприемниците бяха изненадващо склонни да се съгласят с НЕГО.

Като много малък веднъж гледах един вариететен номер по телевизията. Някакъв човек слагаше куп чинии на върховете на гъвкави пръчки и ги задържаше във въздуха, като разлюшкваше пръчките, за да върти чиниите. И ако се забавеше или обърнеше гръб, дори за миг, някоя от чиниите се люшваше и се разбиваше на земята, а след това и останалите.

Страхотна метафора за живота, нали? Всички ние опитваме да задържим чиниите си да се въртят във въздуха и когато ги вдигнем, не можем да откъснем очи от тях и трябва да се бъхтим неуморно. Само че в живота някой непрекъснато добавя още чинии, крие пръчките и променя закона за гравитацията, когато не гледаш. Така че всеки път, когато си мислиш, че всичките ти чинии се въртят добре, изведнъж чуваш зад себе си неприятен трясък и цял ред чинии, които дори не си подозирал, че имаш, започват да падат на земята.

Глупаво бях приел, че трагичната смърт на Мани Борк ме е освободила от една чиния, за която да се безпокоя, тъй като сега можех да продължа с храната за сватбата така, както трябваше, за по 65 долара за студени мезета и хладилник с безалкохолни. Можех да се съсредоточа върху много истинския и важен проблем да се съвзема. И така, убеден, че на домашния фронт всичко е спокойно, аз за миг се обърнах и бях възнаграден със забележителен трясък зад гърба ми.

Метафоричната чиния се строши, когато се прибрах у Рита след работа. Беше толкова тихо, че реших, че няма никого, но един бърз поглед ми разкри нещо много по-обезпокоително. Коуди и Астор седяха неподвижно на дивана, а Рита стоеше зад тях с изражение, което без проблем можеше да пресече мляко.

— Декстър — каза тя и в гласа й прозвуча тръбата на Второто пришествие, — трябва да поговорим.

— Разбира се — казах и се олюлях от изражението й; дори само мисълта да отговоря весело се разпадна на прах и се разнесе от ледения вятър.

— Тези деца — каза Рита. Явно това беше цялата мисъл, защото тя просто гледаше гневно и не каза нищо повече.

Но аз, разбира се, знаех за кои деца говори, така че кимнах подканващо.

— Да?

— Ооох — изохка тя.

Е, щом на Рита й отнемаше толкова време да оформи изречение, беше ясно защо в къщата е толкова тихо. Явно изгубеното изкуство на разговора се нуждаеше от малко насърчаване от Дипломатичния Декстър, ако искахме да чуем повече от седем думи, преди да стане време за вечеря. Така че се хвърлих с главата напред с всеизвестната ми храброст.

— Рита — казах аз, — някакъв проблем ли има?

— Ооох — изохка тя отново, което не беше обнадеждаващо.

Всъщност човек не може да направи кой знае какво с едносрични думи дори ако е даровит в разговорите като мен. И понеже Рита явно не помагаше, погледнах Коуди и Астор, които не бяха помръднали, откакто бях влязъл.

— Добре — казах. — Вие двамата можете ли да ми кажете какво й е на майка ви?

Те размениха един от фамозните си погледи и се обърнаха към мен.

— Не искахме — каза Астор. — Беше случайно.

Не беше много, но поне беше изречение. Две всъщност.

— Много се радвам да го чуя — казах. — Кое беше случайно?

— Хванаха ни — каза Коуди и Астор го смушка с лакът.