Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Понеже съм изкуствено човешко същество, през повечето време съм и с изключително ясна мисъл, необременена от емоции. Но се чувствах, сякаш се опитвам да гледам през плаващи пясъци. От една страна, бях изненадан и малко разочарован, че тя мисли, че бих могъл да направя нещо толкова мърляво. От друга, исках да я уверя, че не съм. Исках да й кажа, че ако бях аз, тя никога нямаше да разбере, но това не ми се стори особено умно. Така че отново си поех дълбоко дъх и се примирих.

— Заклевам се.

Сестра ми ме изгледа продължително и изпитателно.

— Наистина — казах.

Накрая тя кимна.

— Добре. Дано да казваш истината.

Наистина не е честно, нали? Животът като цяло, искам да кажа. Все още се защитавах от обвинение в убийство — от собствената ми заварена плът и кръв! — и в същото време ме караха да разгадая престъплението. Трябваше да се възхитя на умствената гъвкавост, която позволяваше на Дебора да изпълни този мозъчен акробатичен номер, но също така трябваше да си пожелая тя да насочи изобретателното си мислене към някой друг.

— Не знам кой го е направил — казах. — И не… не получавам никакви… идеи за това.

Тя ме изгледа наистина изпитателно.

— Защо да ти вярвам?

— Дебора — казах и се поколебах. Това ли беше моментът да й кажа за Мрачния странник и настоящото му отсъствие? В мен се плискаше много неловка поредица от усещания, нещо като при началото на грип. Възможно ли беше това да са емоции, разбиващи се в беззащитния бряг на Декстър като огромни приливни вълни токсична мътилка? Ако беше така, нищо чудно, че хората са такива нещастни създания. Преживяването беше ужасно.

— Слушай, Дебора — казах отново, мъчех се да реша как да започна.

— Слушам те, за бога! Но ти нищо не казваш.

— Трудно е — казах. — Никога не съм го казвал.

— Значи сега му е времето.

— Аз… имам едно нещо в мен — казах. Съзнавах, че говоря като пълен идиот, и чувствах как по бузите ми се разлива странна топлина.

— Какво имаш предвид? — попита тя. — Рак ли?

— Не, не, то е… чувам го… То ми казва разни неща. — По някаква причина трябваше да извърна очи от Дебора. На стената имаше снимка на гол мъжки торс.

— Господи — каза Дебора. — Чуваш гласове?! За бога, Декс!

— Не — казах. — Не е като чуването на гласове. Не точно.

— Тогава какво е, мътните го взели?

Трябваше отново да погледна голия торс, а после да издишам шумно, преди да я погледна пак.

— Когато получа някое предчувствие за… нали се сещаш. На някое местопрестъпление. То е защото това… то ми го казва.

Лицето на Дебора беше замръзнало, абсолютно неподвижно, все едно слушаше ужасно признание, както всъщност си беше.

— Значи то ти казва… какво ? „Хей, това го е направил някой, който се мисли за Батман“?

— Нещо такова. Нали се сещаш. Дребните предчувствия, които имах.

— Които имаше ?

Наистина отново трябваше да погледна встрани.

— То изчезна, Дебора. Нещо в цялата тази история с Молох го подплаши.

Тя дълго не каза нищо и не виждах причина и аз да го правя.

— Казвал ли си на татко за този глас? — попита тя накрая.

— Нямаше нужда — отвърнах. — Той знаеше.

— И сега гласовете ти са изчезнали.

— Само един глас.

— И затова не ми казваш нищо за всичко това?

— Да.

Дебора изскърца със зъби толкова силно, че я чух. После издиша шумно, без да отключва ченето си.

— Или ме лъжеш, защото си го убил — изсъска тя, — или ми казваш истината и си пълен психопат.

— Дебс…

— На кое според теб искам да вярвам, Декстър? А? На кое?

Не мисля, че съм изпитвал истински гняв, откакто бях пубер, а може би дори тогава не съм бил способен да го изпитам; наистина. Но без Мрачния странник, докато се хлъзгах по наклонената плоскост към същинската човечност, всички стари бариери между мен и нормалния живот избледняваха и сега почувствах нещо, което вероятно бе много близо до истинския гняв.

— Дебора — казах, — ако не ми вярваш и искаш да си мислиш, че съм го направил аз, значи хич не ми дреме на кое вярваш.

Тя ме изгледа ядосано и за първи път отвърнах със същия поглед.

Накрая тя каза:

— Все пак ще трябва да докладвам. Засега си временно отстранен от случая.

— Нищо не може да ме направи по-щастлив — казах. Тя ме изгледа, сви устни и се върна при Камила Фиг. Гледах гърба й известно време, после тръгнах към вратата.

Наистина нямаше смисъл да се мотая наоколо, особено след като ми бяха казали — официално и неофициално, — че не съм добре дошъл. Би било хубаво да кажа, че съм се обидил, но за своя изненада все още бях прекалено ядосан, за да се чувствам засегнат. В интерес на истината, винаги страшно съм се изненадвал, че някой може да ме харесва наистина, така че беше почти облекчение да видя Дебора да се държи разумно.