Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Ето. Най-близкото до признанието, което исках, че ме беше преследвал с лоши намерения. Но единственото, което се сетих, беше:

— Кой е той?

Той забрави, че е залепен за масата, и се опита да поклати глава. Не се получи, но това явно не му попречи особено.

— Ще те намерят — повтори той. — Скоро. — Потрепна, все едно се опитваше да махне с ръка, и каза: — Хайде. Убий ме. Те ще те намерят.

Сведох поглед към него, завързан безпомощно и готов за специалното ми внимание. Трябваше да съм изпълнен с ледена наслада от предстоящата работа — а не бях. Не бях изпълнен с нищо, освен пустота, същото чувство на безнадеждно безсилие, което ме бе заляло, докато дебнех пред къщата.

Отърсих се от страха и залепих устата на Старзак с тиксото. Той потрепери, но иначе продължи да гледа встрани, без да издава емоции.

Вдигнах ножа и погледнах неподвижната си и нетрогната плячка. Все още чувах ужасния му дъх да хрипти през ноздрите му и исках да го спра, да му угася лампата, да изключа противното чудо, да го нарежа на парчета и да ги запечатам в чисти сухи торби за отпадъци, неподвижни късове от естествена тор, които повече няма да заплашват, повече няма да ядат и отделят изпражнения и да вършеят в безредния лабиринт на човешкия живот…

Не можех.

Повиках безмълвно познатото спускане на тъмни криле да ме помете и да озари ножа ми със злостния пламък на жестоката цел, но нищо не дойде. В мен не помръдна нищо при мисълта да извърша това остро и нужно нещо, което бях правил толкова пъти с такава охота. Единственото, което се насъбираше в мен, беше празнината.

Отпуснах ножа, обърнах се и излязох в нощта.

На следващия ден едва изпълзях от леглото и отидох на работа въпреки досадното чувство на тъпо отчаяние, което цъфтеше в мен като крехка градина от тръни. Усещах се обвит в мъгла тъпа болка, която болеше колкото да ми напомня, че и това е безсмислено и няма смисъл да преминавам през празните движения на закуската, дългото бавно шофиране до работата, никаква причина освен робството на навика. Но го направих — оставих мускулната памет да ме докара чак до стола пред бюрото ми, седнах, пуснах компютъра и оставих деня да ме понесе в сивата си неблагодарна работа.

Бях се провалил със Старзак. Вече не бях себе си и нямах представа кой или какво съм.

Когато се прибрах, Рита ме чакаше на вратата с изражение на нетърпеливо раздразнение.

— Трябва да решим за групата — каза ми. — Може вече да са заети.

— Добре — казах. Защо пък да не решим за групата? И това си беше важно.

— Събрах всички дискове оттам, където ги беше изтървал вчера — каза тя. — Подредих ги по цена.

— Ще ги прослушам след малко — казах и въпреки че Рита още изглеждаше ядосана, след малко рутината надделя и я успокои и тя се зае с готвенето и чистенето, докато аз изслушах куп рок банди да свирят „Танца на пилетата“ и „Илектрик Слайд“. Сигурен съм, че обикновено би било забавно като зъбобол, но тъй като не можех да се сетя за нищо друго, което да правя, се мъчих с купа дискове, докато отново не стана време за лягане.

В един през нощта музиката се върна при мен — и не говоря за „Танца на пилетата“. Бяха барабаните и тръбите и с тях дойде хор гласове и нахлу в съня ми, повдигна ме до небесата и се събудих на пода, а споменът ехтеше в главата ми.

Дълго лежах на пода, неспособен да оформя истински свързана мисъл какво значи това, но обзет от страх да не заспя, за да не се върне. Накрая все пак си легнах и предполагам, че съм спал, понеже като отворих очи, видях слънчевата светлина и чух долитащите от кухнята звуци.

Беше събота и Рита направи палачинки с боровинки, много приятно връщане в ежедневието. Коуди и Астор ентусиазирано се заеха със закуската. Във всяка нормална сутрин и аз не бих се въздържал. Но днес не беше нормална сутрин.

Трудно е да не оцениш какъв шок е Декстър да откаже храна. Имам много бърз метаболизъм и имам нужда от непрекъснато зареждане с гориво, за да поддържам прекрасното съоръжение, което съм, а палачинките на Рита напълно отговарят на високопробен безоловен. И все пак за пореден път зяпах трепкащата между чинията и устата ми вилица и не бях способен да събера необходимия ентусиазъм да завърша действието и да лапна храната.

Скоро останалите се наядоха, а аз блеех над половин чиния храна. Дори Рита забеляза, че в Царството на Декстър става нещо нередно.

— Нищо не яде — каза тя. — Да не си болен?

— Заради случая, по който работя, е — казах поне половината истина. — Не мога да спра да мисля за него.