Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Просто рефлекс? Защото се бори за щатно място?

Тя забарабани с пръсти по кормилото, после решително запали мотора и каза:

— Ще го проследим.

Когато най-сетне се добрах до работното си място, на бюрото ми имаше доклад за някакъв инцидент и осъзнах, че въпреки всичко някой очаква днес да съм работлива пчеличка. През последните няколко часа се бяха случили толкова много неща, че ми беше трудно да се нагодя към мисълта, че по-голямата част от деня все още стои надвесена над мен с дългите си остри зъби, така че преди да се отдам на робството, отидох да си налея кафе. Почти се надявах някой да е донесъл понички или сладки — глупава мисъл, разбира се. Имаше само чаша и половина престояло черно кафе. Налях си малко — останалото оставих за някой наистина закъсал — и се завлякох на бюрото си.

Взех доклада и се зачетох. Явно някой беше вкарал кола, собственост на някой си господин Дариус Старзак, в канала, след което беше избягал. Самият господин Старзак не беше открит за разпит. Отне ми няколко дълги секунди примигване и отпиване от гадното кафе, за да осъзная, че това е докладът от моя инцидент сутринта, и още няколко минути, за да реша какво да правя.

Че имах името на собственика на колата не беше кой знае какво — почти нищо, след като беше твърде вероятно колата да е била открадната. Но да предположа, че е така, и да не направя нищо беше по-лошо, отколкото да опитам и да не улуча, така че отново се заех с компютъра.

Първо стандартните неща: регистрацията на колата показа адрес до Олд Кътлър Роуд в доста скъпарски квартал. После полицейското досие. Нищо. Господин Старзак явно беше примерен гражданин без никакви контакти с дългата ръка на закона.

Добре тогава, името — Дариус Старзак. Дариус не е често срещано име — поне не в Съединените щати. Проверих имиграционните списъци. И изненадващо веднага уцелих.

Първо, не беше господин, а доктор Старзак. Имаше докторска степен по религиозна философия от Хайделбергския университет и допреди няколко години бил щатен професор в Краков. Още малко ровене разкри, че бил уволнен заради някакъв неясен скандал. Полският не ми е сред силните езици, въпреки че мога да кажа „киелбаса“, когато си поръчвам в някой деликатесен магазин. Но освен ако преводът не беше съвсем неверен, Старзак бил уволнен за членство в някакво незаконно общество.

Файлът не споменаваше защо европейски учен, изгубил работата си по такава потайна причина, ще ме преследва и ще пльосне колата си в канала. Значителен пропуск. Все пак отпечатах снимката на Старзак от имиграционното дело. Присвих очи и се опитах да си го представя наполовина скрит зад големи слънчеви очила, каквито бях видял в страничното огледало. Можеше да е бил той. Можеше и да е бил Елвис. И доколкото знаех, Елвис имаше също толкова причини да ме преследва, колкото Старзак.

Зарових по-дълбоко. Не е лесно за червей от полицейската лаборатория — пък бил той очарователен и умен — да влезе в Интерпол без официална причина. Но след като няколко минути поиграх на своята онлайн версия на народна топка, влязох в централните архиви и нещата станаха по-интересни.

Доктор Дариус Старзак беше в списък за специално наблюдение в четири страни, изключая САЩ, което обясняваше защо е тук.

Въпреки че нямаше доказателства, че е направил каквото и да било, имаше подозрения, че знаел повече, отколкото бил склонен да сподели, за трафика на сирачета от Босна. И файлът небрежно споменаваше, че разбира се, е невъзможно да се открие местонахождението на такива деца. На езика на официалните полицейски документи това означава, че някой мисли, че той може да ги убива.

Би трябвало да се изпълня с огромна тръпка на студена радост, с дяволит блясък на остро предвкусване — но нямаше нищо, дори най-слабото ехо на най-малката искрица. Вместо това почувствах лекичкото завръщане на човешкия гняв, който бях изпитал сутринта, когато Старзак ме преследваше. Не беше достоен заместник на надигането на мрачната свирепа увереност от Странника, с която бях свикнал, но поне беше нещо.

Старзак правеше лоши неща на деца и той — или някой с неговата кола — беше опитал да направи същото на мен. Добре тогава. Досега ме подмятаха като топче за пинг-понг и аз го понасях пасивно и без да се оплаквам, засмукан от вакуума на жалкото подчинение, защото Мрачният странник ме беше изоставил. Но тук имаше нещо, което можех да разбера, и още по-добре — можех да направя нещо.