Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Какво правех? Нарушавах почти всички правила, според които бях живял, като идвах тук спонтанно, без обичайната внимателна подготовка, без истинско доказателство и без Странника. Това беше лудост. Направо си просех да ме разкрият, затворят или Старзак да ме нареже на парченца.

Затворих очи и се вслушах в непознатите емоции, които клокочеха в мен. Чувства — какво автентично човешко забавление. Дали пък да не взема да стана член на лигата по боулинг? Да си намеря чатрум в интернет и да говоря за самопомощ в стил Ню Ейдж и алтернативна медицина за хемороиди? Добре дошъл в човешката раса, Декстър, безконечно безполезната и безсмислена човешка раса. Надяваме се, че краткият ти и болезнен престой тук ще ти хареса.

Отворих очи. Можех да се предам, да приема, че времето на Декстър е отминало. Или можех да го направя независимо от рисковете и да защитя това, което винаги съм бил. Действието или щеше да върне Странника, или да ме насочи по пътя на живота без него. Макар да не бях абсолютно сигурен за Старзак, бях близо, бях тук и случаят беше спешен.

Поне изборът беше ясен. Поех си дълбоко дъх и минах колкото можех по-тихо през живия плет в двора на Старзак.

Движех се в сенките и стигнах до къщата — отстрани, откъдето се влизаше в гаража. Беше заключен, но Декстър се надсмива над ключалките и нямах нужда от помощта на Странника, за да отворя тази, да вляза в тъмния гараж и тихичко да затворя вратата. На отсрещната стена имаше подпрян велосипед и работна маса с хубав комплект висящи инструменти. Отбелязах си ги наум и отидох до вратата, която водеше в къщата. Спрях там за миг и се вслушах.

Над слабото бръмчене на климатика чух телевизор и нищо повече. За всеки случай послушах още малко, много внимателно отворих и безшумно влязох в дома на Старзак, тих и мрачен като сянка.

Плъзнах се по коридора към виолетовата светлина на телевизора. Болезнено осъзнавах, че ако Старзак по някаква причина е зад мен, съм идеално осветен. Но когато стигнах, видях телевизора и видях над облегалката на дивана да се подава глава, вече знаех, че той е мой.

Стиснах примката от рибарска корда, издържаща 25 килограма, и се приближих. Почнаха реклами и главата помръдна. Застинах, но той отново намести главата си в средата и аз се хвърлих към и върху него, примката изсвистя около врата му и се стегна точно над адамовата ябълка.

Той се замята по крайно приятен начин, което само затегна примката по-здраво. Гледах как се върти и протяга ръце към гърлото си и макар че беше приятно, не изпитах същата хладна свирепа радост, с която бях свикнал в такива моменти. Все пак беше по-добре от това да гледам рекламите и го оставих да се бори, докато лицето му не стана мораво и мятането не се усмири до безпомощно потреперване.

— Стой мирно и тихо — казах — и ще ти дам да дишаш.

Чест му прави, че разбра веднага и спря слабоватите подритвания. Отпуснах мъничко примката и чух как си пое дъх. Само веднъж — после отново я стегнах и го издърпах на крака.

— Тръгвай — казах и той тръгна.

Стоях зад него, поддържах натиска на кордата точно колкото да може да диша малко, ако много се постарае, и го поведох по коридора към гаража. Докато го бутах към работната маса, той падна на коляно, дали защото се спъна, или в глупав опит да избяга. Както и да е, не бях в настроение за това и дръпнах достатъчно силно, че очите му да изскочат, и гледах как лицето му потъмнява. Той се свлече на пода в несвяст.

Много ме улесняваше. Вдигнах отпуснатото му тяло на работната маса и го вързах здраво с тиксото. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка лига, дъхът му излизаше на пресекулки дори след като отпуснах примката. Погледнах го — завързан за масата, с грозно зяпнало лице — и си помислих, както никога преди, че всички сме това. Всичко се свежда до това. Торба месо, която диша и когато спре, остава само гниещ боклук.

Старзак се закашля и от устата му потече още лига. Задърпа се, откри, че не може да помръдне, и отвори очи. Каза нещо неразбираемо, съставено от прекалено много съгласни, извъртя очи и ме видя. Разбира се, не можеше да види лицето ми зад маската, но имах много обезпокоителното чувство, че въпреки това ме позна. Размърда уста няколко пъти, но не каза нищо, след това извърна очи към краката си и каза със сух и стържещ глас с централноевропейски акцент, но с много малко от очакваната емоция:

— Правиш много голяма грешка.

Затърсих автоматичен зловещ отговор, но не намерих нищо.

— Ще видиш — каза той с ужасния си стържещ и спокоен глас. — Той ще те докопа и без мен. За теб е твърде късно.