Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Да, точно така. Тръби и барабани, пеене, много хипнотизираща. Извисявала се, докато богът вдигал тялото към устата си и го пускал вътре. В устата и в пещта. Живо. Едва ли е било много весело за жертвите.

Вярвах на думите на Келър — в далечината чувах лекото туптене на барабаните и не ми беше много весело.

— Някой почита ли го още тоя? — попита Дебора.

Келър поклати глава.

— Не и от две хиляди години, доколкото знам.

— Кой прави това тогава?

— Това не е никаква тайна — каза Келър. — А доста добре документирана част от историята. Всеки би могъл да се поразрови малко и да разбере достатъчно за нещо такова.

— Но за какво му е? — попита Дебора.

Келър се усмихна учтиво и каза:

— Сигурен съм, че не знам.

— Тогава как ми помага всичко това? — попита тя с тон, който подсказваше, че е негова работа да измисли отговор.

Той я дари с милата си професорска усмивка.

— Никога не е излишно човек да научава разни неща.

— Например — казах аз, — знаем, че някъде трябва да има голяма статуя на бик с пещ в нея.

Дебора рязко се извъртя към мен.

Наведох се към нея и казах тихо:

— Халпърн. — Тя примига и разбрах, че все още не се е сетила за това.

— Смяташ, че не е било сън?

— Не знам какво да смятам — казах. — Но ако някой прави тези молоховски неща наистина, защо да не ги прави със съответното оборудване?

— По дяволите! — изруга Дебора. — Но къде можеш да скриеш нещо такова?

Келър се покашля деликатно и каза:

— Боя се, че не е само това.

— Какво? — попита Дебора.

— Ами, ще трябва да се прикрие и миризмата — каза той. — Миризмата от печащи се човешки тела. Тя е прилепчива и доста незабравима. — Каза го някак притеснено и вдигна рамене.

— Значи търсим гигантска смърдяща статуя с пещ в нея — казах бодро. — Няма да ни е лесно.

Дебора ме изгледа яростно и за пореден път се почувствах малко разочарован от дебелашкия й подход към живота — особено след като почти сигурно щях да се присъединя към нея като постоянен жител на Навъсената страна, ако Мрачният странник откажеше да се държи прилично и да се покаже.

— Професор Келър — каза тя и обърна гръб на бедния си брат, — има ли друго освен тези кравешки говна, което може да ни е от полза?

Забележката определено беше достатъчно остроумна, за да е обнадеждаваща, и почти ми се прииска да я бях казал аз, но явно не произведе никакъв ефект върху Келър нито дори върху самата Дебора, която, изглежда, не съзнаваше, че е казала нещо забележително. Келър само поклати глава.

— Това не е моята област, боя се. Знам само някои факти, които оказват влияние върху историята на изкуството. Може да питате някой специалист по философия или сравнителни религии.

— Като професор Халпърн — прошепнах отново и Дебора кимна, все още ядосана.

Тръгна да си върви, но за щастие си спомни доброто възпитание точно навреме — обърна се към Келър и каза:

— Много ни помогнахте, доктор Келър. Моля ви, обадете се, ако се сетите още нещо.

— Разбира се — каза той и Дебс ме стисна за лакътя и ме бутна напред.

— Ще се връщаме ли в учебния отдел? — попитах мило, макар че ръката ми изтръпваше.

— Да — каза тя. — Но ако в някой от курсовете на Халпърн има Тами, не знам какво ще правя.

Издърпах окаяните останки от ръката си от хватката й.

— Ами ако няма?

Тя само поклати глава и каза:

— Хайде.

Но докато минавах покрай трупа, нещо се закачи в крачола ми и аз погледнах надолу.

— Ааа — каза Винс и се покашля. — Декстър — каза и вдигна вежда. Изчерви се и ми пусна панталона. — Трябва да ти кажа нещо.

— Разбирам — отвърнах. — Може ли да почака?

Той поклати глава.

— Доста е важно.

— Е, добре тогава. — Върнах се три стъпки към мястото, където той клечеше до трупа. — Какво има?

Той вдигна ръка и колкото и невероятно да беше, че показва истинска емоция, лицето му се изчерви още повече.

— Говорих с Мани.

— Чудесно. И въпреки това си запазил всичките си крайници?

— Той… Ами… — почна Винс. — Иска да направи някои промени. В… в менюто. Твоето меню. За сватбата.

— Аха! — казах колкото и изтъркано да звучи „аха“, когато стоиш до труп. Просто не можах да се сдържа. — Случайно тези промени да са скъпи?

Винс отклони поглед и кимна.

— Да. Каза, че имал вдъхновение. Нещо наистина ново и различно.

— Мисля, че е страхотно — казах аз, — но не мисля, че мога да си позволя вдъхновение. Ще трябва да му откажем.

Винс отново поклати глава.

— Ти не разбираш. Той се обади само защото те харесва . Казва, че според договора може да прави каквото си поиска.