Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Е, прозата беше малко претрупана. И частта с кръвта беше малко гадна. Като оставим това настрана, беше доста добро описание как се чувствах, когато излизах на някое от приключенията си. Май бях намерил сродна душа.

Продължих да чета. Всичко съвпадаше с преживяването, както го познавах, да обикаляш през нощта с гладно очакване, докато съскащият вътрешен глас шепне напътствия. Но след това, когато разказът стигаше до момента, когато аз бих връхлетял и разсякъл, този разказвач споменаваше „другите“, а после следваха три знака от азбука, която не познавах.

Или познавах?

Трескаво зарових по бюрото си за папката на случая с двете обезглавени момичета. Измъкнах купчината снимки, прелистих ги — и ето.

Написани с тебешир на алеята пред къщата на доктор Голдман, същите три букви, които приличаха на безформено МЛК.

Погледнах екрана на компютъра — пасваше, дума да не става.

Беше прекалено много, за да е съвпадение. Явно означаваше нещо много важно — може би дори беше ключът към разплитането на цялата бъркотия. Да, крайно показателно, само с една малка бележка под линия — показателно за какво? Какво означаваше?

А и защо точно тази следа ме засягаше? Бях дошъл тук да работя по собствения си личен проблем с изчезналия Странник — дошъл бях късно вечерта, така че да не ме юркат сестра ми и други служебни задължения. А сега, ако исках да разреша проблема си, май щеше да ми се наложи да работя по случая на Дебора. Защо вече нищо не беше честно?

Е, и да има истинска награда за оплакване, не я бях виждал в изпълнения със страдание и вербални умения живот. Така че спокойно можех да приема каквото ми се предлага и да видя къде ще ме отведе.

Първо, на какъв език беше написаното? Бях сигурен, че не е китайски или японски — ами някоя друга азиатска азбука, за която не знаех нищо? Отворих един онлайн атлас и започнах да проверявам страна по страна: Корея, Камбоджа, Тайланд. Азбуката на никоя от тях не приличаше на това. Какво ми оставаше? Кирилица? Лесно за проверка. Отворих страница с цялата азбука. Трябваше да я разгледам внимателно — някои от буквите си приличаха, но накрая заключих, че не е това.

А сега какво? Какво ми оставаше? Какво би направил сега някой наистина умен човек, някой като този, който бях някога, или дори някой като оня вечен застъпник на умниците цар Соломон?

В дъното на мозъка ми нещо избибипка и се заслушах за миг, преди да отговоря. Да, точно така, казах цар Соломон. Онзи от библията с вътрешния цар. Моля? Сериозно? Връзка ли казваш? Така ли мислиш?

Несигурно, но лесно за проверка и аз го проверих. Соломон би трябвало да е говорил на староеврейски, разбира се, а той лесно се намираше в мрежата. И съвсем не приличаше на знаците, които бях намерил. Значи край, нямаше връзка: ipso facto или друга някоя също така завладяваща латинска сентенция.

Но почакай — май си спомнях, че оригиналният език на библията не е еврейски, а нещо друго. Заблъсках брутално сивите си клетки и накрая те се сетиха. Да, беше нещо, което си спомнях от онзи съмнителен извор на знания „Похитителите на изчезналия кивот“. И езикът, който търсех, беше арамейски.

За пореден път се оказа лесно да намеря страница, която изгаряше от желание да ни научи да пишем на арамейски. И докато я гледах, аз също започнах да горя от желание да се науча, защото тук нямаше съмнение — трите букви бяха точно съвпадение. И всъщност бяха арамейските колеги на МЛК — точно както изглеждаха.

Продължих да чета. Арамейският, също като еврейският, не използваше гласни. Вместо това човек трябваше сам да се сеща за тях. Доста сложно всъщност, защото трябва да знаеш коя е думата, преди да я прочетеш. Затова МЛК можеше да е мляко или милик или малик или всяка друга комбинация и нито една нямаше смисъл. Поне не за мен, което беше важното. Но аз продължих да си драскам, опитвайки се да разбера буквите: Милок. Молак. Молек…

И пак нещо проблесна в дъното на мозъка ми и аз го сграбчих, измъкнах го на светлината и го разгледах. Отново цар Соломон. Построил храм на Молох. И разбира се, предпочитаното алтернативно изписване за Молох беше Молек или Милхом, известен като „амонитска гнусотия“.

Този път пуснах в търсачката „Молох почитане“ и прегледах десетина ненужни страници, преди да попадна на няколко, които ми казваха същото: почитането се характеризирало с екстатична загуба на контрол и завършвало с човешко жертвоприношение. Хората били докарвани до такава лудост, че не разбирали как малкият Джими някак си е бил убит и сготвен, не задължително в този ред.