Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Разбира се, на Коуди и Астор много им харесваше от специалните им вързани с колани места на задната седалка. Седяха колкото можеха по-изправени, проточили вратлета да гледат навън. И нещо съвсем рядко — Коуди дори се усмихна леко, когато едва не ударихме един сто и петдесет килограмов мъж на моторче.

— Пусни сирената — настояваше Астор.

— Това не ви е шибана игра — изръмжа Дебора.

— Трябва ли да е шибана игра, за да пуснеш сирената? — попита Астор и Дебора почервеня и завъртя кормилото достатъчно силно, за да ни свали от магистралата, като се размина на косъм с едно очукана Хонда на резервни гуми.

— Астор — казах, — не говори мръсотии.

— Ама тя говори мръсотии непрекъснато — каза Астор.

— Когато станеш колкото нея, и ти ще можеш да говориш мръсотии, ако искаш — казах. — Но не когато си на десет.

— Това е тъпо — каза тя. — Ако думата е мръсна, няма значение на колко си години.

— Права си — казах аз. — Но не мога да казвам на сержант Дебора какво да говори.

— Това е тъпо — повтори Астор и смени темата. — Тя наистина ли е сержант? Това повече ли е от полицай?

— Това значи, че е шеф на полицаите — обясних.

— Може да казва на онези със сините дрехи какво да правят, така ли?

— Да.

— И има пистолет?

— Да.

Астор се наведе напред, колкото й позволяваше коланът, и се вгледа в Дебора с нещо наподобяващо уважение, което рядко виждах на лицето й.

— Не знаех, че момичетата могат да носят пистолети и да са шефове на полицаите.

— Момичетата могат да правят всичко — всичко, каквото и момчетата — отсече Дебора. — Обикновено по-добре.

Астор погледна Коуди, после мен, и попита:

— Всичко ли?

— Почти всичко — казах аз. — Професионалният футбол вероятно не се брои.

— Застрелваш ли хора? — обърна се Астор към Дебора.

— За бога, Декстър! — каза Дебора.

— Понякога застрелва — казах на Астор. — Но не обича да говори за това.

— Защо?

— Да застреляш някого е нещо много лично — казах — и според мен тя смята, че не е работа на никой друг.

— Стига си говорил за мен, все едно съм лампа, за бога — сопна се Дебора. — Тук съм.

— Виждам де — каза Астор. — Колко души си застреляла?

В отговор Дебора накара колата да изскърца на един остър завой към паркинга и заби спирачки пред центъра.

— Стигнахме — каза и изскочи навън, все едно бягаше от мравуняк на огнени мравки. Разкопчах Коуди и Астор и я последвахме с по-спокойна крачка.

Дебора още говореше с дежурния сержант зад бюрото и аз заведох Коуди и Астор до два очукани стола.

— Чакайте тук — казах. — Ще се върна след малко.

— Просто да чакаме? — каза Астор, в гласа й трептеше оскърбление.

— Да. Трябва да ида да поговоря с един лош човек.

— Защо не може да дойдем? — попита тя.

— Противозаконно е — казах. — Сега чакайте тук, както ви казвам. Моля ви.

Те не изглеждаха ужасно ентусиазирани, но поне не скочиха от столовете и не хукнаха с викове по коридора. Възползвах се от послушанието им и отидох при Дебора.

— Хайде — каза тя и тръгнахме към една от стаите за разпити. След няколко минути един пазач доведе Халпърн. Той беше с белезници и изглеждаше дори по-зле, отколкото когато го бяхме прибрали. Беше небръснат и косата му беше сплъстена, а в очите му имаше поглед, който можеше да се опише единствено като „преследван от духове“, независимо колко клиширано звучи. Седна на крайчеца на стола, където го бутна пазачът, и се втренчи в ръцете си на масата.

Дебора кимна на пазача и той излезе в коридора. Тя изчака вратата да се затвори, след което насочи вниманието си към Халпърн.

— Е, Джери — каза му, — надявам се, че си се наспал.

Главата му подскочи, все едно я бяха дръпнали с въже, и той се опули.

— Какво? Какво искате да кажете?

Дебс вдигна вежди и каза меко:

— Нищо, Джери. Просто съм учтива.

Той я зяпна за миг, после пак сведе глава.

— Искам у дома — каза с тих разтреперан гласец.

— Сигурно, Джери — каза Дебора. — Но сега не мога да те пусна.

Той само поклати глава и каза нещо под нос.

— Какво, Джери? — попита тя със същия мил търпелив глас.

— Казах, че не мисля, че съм направил нещо — каза той, без да вдигне поглед.

— Не мислиш ? — попита тя. — Не трябва ли да сме сигурни в това, преди да те пуснем?

Той вдигна глава и я погледна, този път много бавно.

— Снощи… — каза — нещо, свързано с това място… — Поклати глава. — Не знам. Не знам.

— Бил си на място като това и преди, нали, Джери? — попита Дебора и той кимна. — И това място те накара да си спомниш нещо?