Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Мама му стара — повтори Дебора и тръгна да се оправи с тях.

— Онзи човек е страшен, Декстър — каза едно гласче зад мен и бързо се извъртях. За пореден път Коуди и Астор се бяха промъкнали незабелязано. Стояха един до друг и Коуди кимна към тълпата от другата страна на полицейската лента.

— Кой човек? — попитах и Астор отвърна:

— Онзи. С оранжевата риза. Не ме карай да го соча, той гледа .

Затърсих сред тълпата оранжева риза и видях само проблясък на цвят в дъното на улицата, когато някой се сниши, за да се мушне в колата си. Малка синя кола — не бял авалон, — но забелязах познато цветно петно на огледалото за задно виждане, когато колата излезе на главния път. И въпреки че беше трудно да съм сигурен, бях относително уверен, че това е пропуск за паркиране на факултета в Маями.

Обърнах се към Астор:

— Е, отиде си. Защо каза, че е страшен?

— Той казва — каза тя и посочи Коуди, който кимна.

— Страшен беше — каза Коуди почти шепнешком. — Имаше голяма сянка.

— Съжалявам, че ви е уплашил — казах. — Но вече го няма.

Коуди кимна и попита:

— Може ли да видим главите?

Децата са страшно интересни, нали? Коуди се беше изплашил от нещо нереално като нечия си сянка, а пък сега гореше от желание да види отблизо конкретен пример за убийство, ужас и човешка тленност. Аз, разбира се, не го винях, че иска да погледне, но и не смятах, че мога да го позволя открито. От друга страна, нямах представа как да им обясня всичко това. Чувал съм, че турският език например имал много по-големи тънкости, отколкото мога да си представя, но английският определено не беше подходящ за добър отговор.

За мой късмет в този момент Дебора се върна и измърмори:

— Повече никога няма да се оплаквам от капитана. — Това изглеждаше крайно невероятно, но не ми се стори дипломатично да го изтъкна. — Нека той да се занимава с тези пиявици от пресата.

— Може би просто не си общителна с хората — казах.

— Тия задници не са хора — каза тя. — Искат само да си направят по няколко шибани снимки пред главите с идеалните си шибани прически, така че да пратят лентите в Мрежата. Що за животни биха искали да гледат това?

Всъщност знаех отговора на този въпрос, тъй като в момента пасях две такива, и честно казано, самият аз можех да бъда смятан за такова. Но ми се струваше, че трябва да избегна въпроса и да се опитам да задържа вниманието ни върху прекия проблем. Затова се замислих за това, което беше уплашило Коуди у онзи човек, и за това, че той май имаше нещо подобно на университетски пропуск за паркиране.

— Хрумна ми нещо — казах на Дебора и тя се обърна, все едно й бях казал, че е стъпила върху питон. — Но не пасва много на теорията ти за зъболекаря наркобос — предупредих я.

— Казвай — процеди тя през зъби.

— Тук имаше някой и той уплаши децата. Тръгна си с кола с карта за паркиране от университета.

Дебора ме зяпна, очите й бяха твърди и мътни.

— Мамка му — каза тихо. — Оня тип, за когото говореше Халпърн — как се казваше?

— Уилкинс — казах аз.

— Не — каза тя. — Не може да бъде. Само защото някой е изплашил децата? Не.

— Той има мотив — казах аз.

— За щатното място ли? Стига бе, Декс!

— Ние няма защо да смятаме, че е важно. Те смятат така.

— Значи за да получи мястото, той прониква в апартамента на Халпърн, краде му дрехите, убива момичетата…

— А после ни насочва към Халпърн — казах и си спомних как той ни го беше подсказал в коридора.

Дебора рязко се извърна към мен.

— Мамка му! Направи го, нали? Каза ни да идем при Халпърн.

— И колкото и маловажен да ни се струва мотивът за мястото, изглежда по-смислено, отколкото Дани Ролинс и Тед Бънди да се съберат за съвместен проект, нали?

Дебора приглади косата си, изненадващо женствен жест за човек, за когото вече мислех като за сержант Скалата.

— Възможно е — каза накрая. — Не знам обаче достатъчно за Уилкинс, за да съм сигурна.

— Да идем да поговорим с него?

Тя поклати глава.

— Първо искам пак да се видя с Халпърн.

— Чакай да взема децата — казах.

Съвсем естествено, те изобщо не бяха там, където трябваше да са. Но ги открих достатъчно лесно: бяха отишли да разгледат двете глави по-отблизо и може би само си въобразявах, но ми се стори, че видях в очите на Коуди проблясък на професионално възхищение.

— Хайде, трябва да тръгваме — казах им. Те се обърнаха и неохотно тръгнаха след мен, но чух как Астор промърмори под нос:

— Все е по-добре от тъпия музей.