Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Не бях съвсем сам обаче. До мен беше Дебора и осъзнах, че докато съм размишлявал над въпроса с изчезването на сенчестия ми спътник, тя ми е говорила нещо.

— Били на погребението тази сутрин — каза тя. — Върнали се и заварили това.

— Кои? — попитах и кимнах към главите. — Тези ли?

Дебора ме сръга с лакът в ребрата. Заболя ме.

— Семейството, задник такъв. Семейство Ортега.

— Значи е станало посред бял ден? — По някаква причина това беше още по-обезпокоително.

— Повечето съседи също са били на погребението — каза тя. — Но продължаваме да търсим някой, който може да е видял нещо. — Сви рамене. — Може да имаме късмет. Кой знае.

Аз лично не знаех, но незнайно защо си мислех, че нищо свързано с това няма да ни донесе късмет.

— Това май вкарва малко съмнение за вината на Халпърн — казах.

— Съвсем не — каза тя. — Тоя задник е виновен.

— Аха, значи смяташ, че някой друг е намерил главите и…

— Дявол да го вземе, не знам — каза тя. — Сигурно някой работи с него.

Поклатих глава. Това беше тъпо и двамата го знаехме. Човек, способен да замисли и извърши сложния ритуал на две убийства, почти сигурно го прави сам. Тези деяния са толкова дълбоко лични, всяка малка стъпка изразява такава уникална нужда, че мисълта двама души да споделят една и съща визия е почти чист абсурд. По някакъв извратен начин церемониалната композиция на главите пасваше на начина, по който бяха оставени телата — две части от един и същ ритуал.

— Нещо тука не е наред — казах.

— Какво искаш да кажеш?

Погледнах главите, така внимателно наместени върху лампите. Бяха изгорени в огъня, изпекъл телата, и нямаше видими кървави следи. Вратовете изглеждаха прерязани много чисто. Нямах никакви идеи, но Дебора ме гледаше с очакване. Трудно е да опазиш репутацията, че си способен да надникнеш в безмълвното сърце на загадката, когато цялата слава се дължи на сенчестите напътствия на един вътрешен глас, който в момента е някъде другаде. Чувствах се като кукла на вентрилоквист, която ненадейно са извикали да изиграе цялото представление сама.

— И двете глави са тук — казах, тъй като явно трябваше да кажа нещо. — Защо не пред къщата на другото момиче? Онова с гаджето?

— Семейството й живее в Масачузетс — каза Дебора. — Това е било по-лесно.

— А него го проверихте, нали?

— Кого?

— Гаджето на мъртвото момиче — казах бавно и внимателно. — Момчето с татуировката на врата.

— За бога, Декстър, разбира се, че го проверяваме. Проверяваме всички, които са се доближавали на половин миля до тези момичета през целия им тъжен шибан животец, а ти… — Тя си пое дълбоко дъх, но това май не я успокои особено. — Слушай, всъщност нямам нужда от помощ с основната полицейска работа, ясно? Това, за което имам нужда от помощ, са странните гадни простотии, от които ти би трябвало да разбираш.

Хубаво беше да потвърдя самоличността си като Краля на странните гадни простотии, но трябваше да се замисля колко ли щеше да издържи без Мрачната ми корона. Все пак беше заложена репутацията ми и трябваше да рискувам да изразя някакво проникновено мнение, така че мушнах наслуки.

— Добре — казах. — Тогава от странна гадна гледна точка, няма смисъл да има двама отделни убийци с един и същи ритуал. Така че или Халпърн ги е убил и някой друг е намерил главите и си е помислил, че какво пък, ще взема да ги окача — или сме вкарали в затвора не когото трябва.

— Майната му! — каза тя.

— На кого?

— Не на кого. На всичко, дявол да го вземе! Нито едното, нито другото става!

— Ами, майната му — повторих, с което изненадах и нея, и себе си. И понеже бях ядосан и не можех да търпя нито Дебора, нито себе си, нито цялата тази изгорена и обезглавена история, поех по единствения логичен и разумен курс: изритах един кокосов орех.

Много умно. Сега и кракът ме заболя.

— Проверявам досието на Голдман — каза тя рязко и кимна към къщата. — Зъболекар. Притежава офис сграда в Дейви. Но това — това намирисва на кокаинови каубои. Което пък съвсем не се връзва. По дяволите, Декстър. Дай ми нещо.

Погледнах я с изненада. Някак си беше извъртяла нещата така, че топката отново беше у мен, а аз не разполагах с абсолютно нищо, освен горещата надежда, че Голдман ще се окаже наркобос, който се преструва на зъболекар.

— Изчерпах се — казах, което беше тъжно, но много вярно.

— О, мама му стара — каза тя и погледна покрай мен към събралата се тълпа. Първите новинарски ванове бяха пристигнали и още преди да спрат напълно, някакъв репортер изскочи навън и започна да ръга оператора си, за да го намести на позиция за общи кадри.