Джеф Линдзи - Декстър в мрака

— Не — каза Коуди.

— Тук пише — продължих аз, — че когато мъжкият лъв поема лъвското семейство…

— Казва се прайд, Декстър — каза Астор. — Има го в „Цар Лъв“.

— Добре — казах. — Когато нов татко лъв поеме прайда, той убива всички малки.

— Това е ужасно — каза Астор.

Усмихнах се, за да й покажа острите си зъби.

— Не е, напълно естествено е. За да предпази своите и да се погрижи неговите малки да управляват кокошарника. Много хищници правят така.

— Това какво общо има с нас? — попита Астор. — Ти няма да ни убиеш, когато се ожениш за мама, нали?

— Не, разбира се — казах. — Сега вие сте моите малки.

— Какво тогава? — попита тя.

Отворих уста да й обясня и почувствах как ми излиза въздухът. Устата ми увисна отворена, но не можех да кажа нищо, защото мозъкът ми се завъртя от една толкова странна мисъл, че дори не си направих труда да я отрека. Много хищници правят така, чух се да казвам. За да запазят своите.

Каквото и да ме беше направило хищник, домът му беше в Мрачния странник. И сега нещо беше подплашило Странника. Възможно ли беше…

Кое? Нов татко Странник да заплашва моя Странник? През живота си се бях натъквал на много хора, над които надвисваха сенки на нещо подобно на моето, и никога не беше ставало нищо, освен взаимно разпознаване и малко недоловимо за слуха ръмжене. Това беше твърде глупаво даже да го мисли човек — Странниците нямаха татковци.

Нали?

— Декстър — каза Астор. — Плашиш ни.

Признавам, че плашех и себе си. Мисълта, че Странникът би могъл да има родител, който го преследва със смъртоносни намерения, беше ужасяващо глупава — но пък в крайна сметка откъде изобщо се беше взел Странникът? Сигурен бях, че е нещо повече от налудничава измислица на разстроения ми мозък. Не бях шизофреник — и двамата бяхме сигурни в това. Фактът, че сега го нямаше, доказваше, че той има независимо съществувание.

А това означаваше, че Странникът е дошъл отнякъде. Че е съществувал преди мен. Имаше източник, родител или нещо подобно.

— Земята вика Декстър! — каза Астор и осъзнах, че продължавам да стоя пред тях замръзнал в неприличната си смешна зяпнала поза на педантично зомби.

— О — казах тъпо, — замислих се нещо.

— Много ли болеше? — попита тя.

Затворих уста и я погледнах. Тя стоеше пред мен с изражение на десетгодишно отвращение от това колко тъпи могат да са възрастните и този път бях съгласен с нея. Винаги бях приемал Странника за даденост — до такава степен, че всъщност никога не се бях питал откъде е дошъл или как се е родил. Бях самодоволен, глупаво съгласен да споделям пространството с него, просто се радвах да съм себе си, а не някой друг, по-празен простосмъртен, а сега, когато малко самопознание би могло да спаси нещата, бях онемял от страх. Защо досега не се бях замислял за тези неща? И защо трябваше първият път да е точно сега, в присъствието на едно саркастично дете? Трябваше да посветя на въпроса известно време и размисъл — но, разбира се, не му беше нито времето, нито мястото.

— Съжалявам — казах. — Да идем да видим планетариума.

— Нали щеше да ни кажеш защо са важни лъвовете? — каза тя.

В интерес на истината вече не помнех защо бяха важни лъвовете. Но за късмет на имиджа ми мобилният ми телефон започна да дрънчи, преди да успея да си призная.

— Момент само — казах и извадих телефона от калъфа. Погледнах го и видях, че е Дебора. Все пак семейството си е семейство, така че вдигнах.

— Намерили са главите — каза тя.

Трябваше ми секунда да се сетя за какво говори, но Дебора съскаше в ухото ми и осъзнах, че се налага някакъв отговор.

— Главите? На двете тела в университета ли? — попитах.

Дебора издаде вбесен съсък:

— За бога, Декс, колко хора без глави има в града бе!

— Е, в кметството… — казах.

— Докарай си задника тук, Декстър. Трябваш ми.

— Но, Дебора, събота е и аз съм в…

— Веднага — каза тя и затвори.

Погледнах Коуди и Астор и се замислих какво да правя. Ако ги откарах у дома, щеше да мине поне час, докато стигна до Дебс, а и щяхме да изгубим безценното си съботно време заедно. От друга страна, дори аз знаех, че да водиш деца на сцена на убийство може да се сметне за леко ексцентрично.

Но щеше да е и образователно. Те трябваше да се впечатлят колко старателни са полицаите, когато изникнат трупове, и това беше много добра възможност. Като теглих чертата, въпреки че милата ми сестричка би могла да реагира бомбастично, реших, че ще е най-добре просто да се натоварим в колата и да ги закарам на първото им криминално разследване.