Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Досега бях избягвал нуждата да намеря решение, като я държах в своя апартамент. Но от друга страна, в кабинета си пазех няколко прости неща, като ножовете ми за филетиране и тиксото, които лесно можеха да се обяснят с любовта ми към риболова и климатиците. Решението можеше да ме споходи по-късно. Точно сега усещах как ледени пръсти лазят и гъделичкат гръбнака ми и изпитвах спешната нужда да спазя срещата си с един разглезен млад мъж.

И така, отидох в кабинета си, за да намеря тъмносиния найлонов спортен сак, който пазех за официални случаи, за да сложа в него ножа и тиксото. Извадих го от гардероба, на езика ми се трупаше остър вкус на очакване, и прибрах празничните си играчки: нова ролка тиксо, остър нож, ръкавици, копринената маска и кълбо найлоново въже за спешни случаи. Всичко беше готово. Усещах как вените ми блестят от стоманено вълнение, дивата музика се надигаше в главата ми, ревът на пулса на Странника ме тласкаше напред, навън, нататък. Обърнах се да изляза…

И се сблъсках с две сериозни деца, които ме гледаха с очакване.

— Той иска да дойде — каза Астор и Коуди кимна; гледаше ме с големите си немигащи очи.

Аз искрено вярвам, че хората, които ме познават, биха казали, че имам дар слово и остър ум, но докато прослушвах отново наум думите на Астор и се опитвах отново и отново да ги накарам да значат нещо друго, всичко, което успях да изкарам, беше един доста човешки звук, нещо като:

— Ъъъъ к’вооо?

— С теб — търпеливо каза Астор, все едно говореше с някоя малоумна камериерка. — Коуди иска да дойде с теб тази вечер.

В ретроспекция лесно се вижда, че рано или късно този проблем щеше да се появи. А за да бъда напълно откровен пред себе си, което според мен е много важно, аз го очаквах — само че по-късно. Не сега. Не на ръба на моята Нощ на нуждата. Не когато всяко косъмче на врата ми се беше наежило и скърцаше от чистия и настоятелен импулс да се плъзне в нощта в хладен бяс от неръждаема стомана…

Ситуацията явно се нуждаеше от сериозни размишления, но всичките ми нерви крещяха да изскоча през прозореца и да се изгубя в нощта — но децата бяха тук и аз някак си поех дълбоко дъх и ги прецених.

Острата и лъскава тенекиена душа на Декстър Отмъстителя бе изкована от толкова жестока травма в детството, че напълно я бях блокирал. Тя ме бе превърнала в това, което съм, и съм сигурен, че бих хленчил и бих се чувствал нещастен заради нея, ако бях способен да чувствам изобщо. А те двамата — Коуди и Астор — бяха белязани по същия начин, бити и малтретирани от буйстващия си пристрастен към наркотиците баща, докато също не се бяха отвърнали от слънчевата светлина и близалките. Както бе разбрал мъдрият ми пастрок, докато ме отглеждаше, нямаше начин това да бъде заличено, нямаше начин змията да се върне в яйцето.

Но можеше да се обучи. Хари ме беше обучил, беше ме оформил в нещо, което преследваше само другите мрачни хищници, другите чудовища и вампири, които се обличаха в човешка кожа и дебнеха плячка из града. Изпитвах неизличимата нужда да убивам, неизменна и извечна, но Хари ме беше научил да намирам и да се разпореждам само с онези, които според строгите му полицейски стандарти наистина заслужаваха това.

Когато открих, че Коуди е устроен по същия начин, си обещах да продължа Традицията на Хари, да предам на момчето това, което бях научил, да го отгледам за Мрачна справедливост. Но това беше цяла галактика от усложнения, обяснения и наставления — на Хари му бе отнело почти десет години да ги натъпче в мен, преди да ми позволи да си играя с нещо по-сложно от бездомни животни. С Коуди дори не бях започнал — и макар от това да се чувствах като учител джедай, не бе възможно да започна сега. Знаех, че някой ден на Коуди ще му се наложи да се примири, че е като мен, и наистина исках да му помогна — но не тази вечер. Не и когато луната ме викаше така игриво точно пред прозореца и ме дърпаше като закачен за мозъка ми нежен товарен локомотив.

— Аз не… ъъъъ… — Отворих уста с намерение да отрека всичко. Но те ме гледаха с такова умилително изражение на студена увереност, че спрях. — Не — казах накрая. — Прекалено е малък.

Те си размениха един бърз поглед, само толкова, но в него имаше цял разговор.

— Казах му, че така ще кажеш — каза Астор.

— Познала си — казах аз.

— Но, Декстър — каза тя, — ти каза, че ще ни покажеш разни неща.

— Ще ви покажа — казах, усещах сенчестите пръсти бавно да пълзят нагоре по гръбнака ми и да ме бутат, да ме подтикват към вратата, — но не сега.