Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Парите на семейство Маколи идваха от огромни стада добитък, безкрайни цитрусови горички и изхвърлянето на фосфати в езерото Окичоби. Зандър често ходеше в бедните квартали на града, за да излива щедростта си връз градските бездомници. И според сведенията отвеждаше във фамилното си ранчо малцината богоизбрани, на които искаше да помогне наистина, и им даваше работа, както научих от една прочувствена и възторжена статия в един вестник.

Декстър, разбира се, приветства духа на благотворителността. Но като цяло го подкрепям толкова много, защото почти винаги е предупредителен знак, че зад маската на Майка Тереза се случва нещо нечестиво, порочно и закачливо. Не че се съмнявам, че в дълбините на човешкото сърце всъщност наистина живее дух на сърдечна и състрадателна благотворителност, примесен с любов към ближния. Разбира се, че живее. Сигурен съм, че е някъде там вътре. Просто никога не съм го виждал. И тъй като съм лишен както от човечност, така и от истинско сърце, съм принуден да се уповавам на опита си, който ми говори, че благотворителността започва у дома и почти винаги свършва там.

Така че, когато видя млад, богат, красив и иначе нормален наглед мъж, който пилее парите си за нищите и унизените, ми е трудно да приема алтруизма му за чиста монета независимо колко красиво е представен. Все пак аз доста добре представям очарователна и невинна картина за себе си, а ние си знаем колко е точна, нали?

За радост на последователния ми мироглед Зандър не беше по-различен — само много по-богат. И наследените пари го правеха малко немарлив. Защото от щателните данъчни документи, които открих, излизаше, че семейното ранчо е затворено и празно, което ясно показваше, че където и да води милите си мърляви приятели, то не е към здравословния и щастлив живот на селскостопанския труд.

И още по-добре за моите цели: където и да отиваха с новия си приятел Зандър, отиваха боси. Защото в една специална стая в прекрасния му дом в Корал Кейбълс, пазен от няколко много хитри и скъпи ключалки, които ми отнеха почти цели пет минути, Зандър си пазеше сувенири. Глупав риск за чудовище — знам го много добре, защото самият аз го правя. Но ако някой ден някой трудолюбив следовател се натъкне на моята кутийка със спомени, ще намери просто няколко предметни стъкла с по една-единствена капка кръв върху тях и никога няма да може да докаже, че в тях има нещо зловещо.

Зандър съвсем не беше толкова хитър. Беше си запазил по една обувка от всяка от жертвите си и разчиташе на прекалено многото си пари и заключената врата да опазят тайните му.

Нищо чудно, че чудовищата се ползват с толкова лоша репутация. Беше прекалено наивно, за да се опише с думи — обувки? Сериозно — обувки, в името на всичко несвято! Мъча се да съм толерантен и да проявявам разбиране към чуждите слабости, но това ми дойде малко в повече. Какво привлекателно може да намериш в потна корясала от кал двайсетгодишна маратонка? А и да я оставиш така открито! Това си е почти оскърбително.

Зандър, разбира се, сигурно си мислеше, че ако някога го хванат, ще може да разчита да си купи най-добрата правна помощ на света, което със сигурност ще го отърве само с общественополезен труд — малко иронично, след като всичко почваше точно оттам. Единственото, което не беше разчел обаче, беше да го хване Декстър, а не полицията. И процесът му щеше да се води в Транспортния съд на Мрачния странник, където няма адвокати — въпреки че определено се надявам скоро да си хвана някой — и присъдата винаги с абсолютно окончателна.

Но все пак достатъчно доказателство ли беше обувката? Нямах съмнение във вината на Зандър. Дори Мрачният странник да не беше пял арии през цялото време, докато гледах обувките, знаех много добре какво означава тази колекция — ако го оставех така, Зандър щеше да събере още обувки. Бях съвсем сигурен, че той е лош човек, и много ми се искаше да си поговорим на лунна светлина и да му направя някои остри забележки. Но трябваше да съм абсолютно сигурен — това беше Кодексът на Хари.

Винаги следвах щателните правила, установени от Хари, втория ми баща ченге, който ме научи да съм това, което съм, със скромност и прецизност. Беше ми показал как да оставям местопрестъплението чисто, както може да го направи само ченге, и ме бе научил да използвам същата грижливост в подбора на партньора си в танца. Ако имах и капка съмнение, не можех да повикам Зандър да си поиграем.

А сега? Никой съд на света не би осъдил Зандър за друго освен за нехигиеничен фетишизъм въз основа на сбирката му от обувки — но пък никой съд на света не разполагаше с експертното свидетелство на Мрачния странник, с нежния настоятелен вътрешен глас, който зовеше към действие и никога не грешеше. И с надигащия се съсък във вътрешното ми ухо ми беше трудно да остана спокоен и безпристрастен. Копнеех да повикам Зандър за Последния танц така, както копнеех за следващия си дъх.