Джеф Линдзи - Декстър в мрака

Така че Декстър имаше няколко доста основателни причини да се подложи на това — но Париж? Не знам откъде е дошла идеята, че Париж бил романтичен. Освен французите има ли някой, с изключение на Лорънс Уелк, който да смята, че акордеоните са секси? И не е ли вече ясно, че те не ни искат там? И на всичкото отгоре упорстват да говорят на френски?

Може би някой стар филм бе промил мозъка на Рита, нещо със закачлива решителна блондинка и романтичен тъмнокос мъж, които се гонят около Айфеловата кула под звуците на модернистична музика и се смеят на старомодната враждебност на мръсния пушещ „Голоаз“ човек с баретата. А може би някога е слушала песен на Жак Брел и е решила, че тя говори на душата й. Кой знае? Но някъде в железния капан на мозъка на Рита бе заварена представата, че Париж е столицата на изтънчената романтика, и тази мисъл не можеше да се премахне без сериозна хирургическа намеса.

Така че начело на безкрайните дебати за пиле или риба и вино или бар срещу заплащане взе да изплува поредица от вманиачени несвързани монолози за Париж. Сигурно бихме могли да си позволим цяла седмица, през която ще имаме време да посетим Градините на Тюйлери и Лувъра — и може би да гледаме нещо от Молиер в „Комеди Франсез“. Нямаше как да не се възхитя на задълбочеността на проучванията й. От моя страна интересът ми към Париж бе угаснал напълно преди много време, когато научих, че е във Франция.

За наше щастие бях спасен от необходимостта да намеря дипломатичен начин да й кажа всичко това, понеже Коуди и Астор влязоха незабележимо. Те не нахълтват в стаята с размахани пистолети като повечето деца на седем и десет години. Както казах, те бяха доста повредени от скъпия си стар биологичен татко и едно от последствията беше човек никога да не ги вижда как идват и си отиват: проникваха в стаята чрез осмоза. В един миг не се виждат никакви, а в следващия тихо стоят до теб и чакат да ги забележиш.

— Искаме да играем на криеница — каза Астор. Тя е говорителят. Коуди никога не казва повече от четири думи за цял ден. Не е глупав, съвсем не. Просто през повечето време предпочита да не говори. Сега само ме погледна и кимна.

— О — каза Рита и прекъсна разсъжденията си за земята на Русо, Кандид и Джери Луис, — ами вървете тогава…

— Искаме да играем на криеница с Декстър — добави Астор и Коуди кимна много гръмогласно.

Рита свъси вежди.

— Сигурно би трябвало вече да сме го обсъждали, но не мислиш ли, че Коуди и Астор… дали не трябва да започнат да те наричат някак другояче, а не просто Декстър? Изглежда малко…

— Какво ще кажеш за mon papere? — попитах. — Или „мосю льо конт“?

— Какво ще кажеш за „няма да стане“? — измърмори Астор.

— Просто си мисля, че… — започна Рита.

— Декстър е добре — казах. — Така са свикнали.

— Не изглежда уважително — каза тя.

Погледнах надолу към Астор и й наредих:

— Покажи на майка си, че можеш да казваш „Декстър“ уважително.

Тя извъртя очи и каза:

— Стига дееее.

Усмихнах се на Рита.

— Видя ли? Тя е на десет. Нищичко не може да каже уважително.

— Да, но… — каза Рита.

— Няма проблем. Всичко е наред — казах. — Но Париж…

— Хайде навън — каза Коуди и го погледнах изненадано. Цели четири срички — за него това си е направо реч.

— Добре — каза Рита. — Щом наистина мислиш, че…

— Почти никога не мисля — казах. — Пречи ми на умствения процес.

— Това няма смисъл — каза Астор.

— Няма нужда да има смисъл. Вярно е — казах аз.

Коуди поклати глава.

— Криеница — каза. И вместо да прекъсвам словоизлиянието му, просто излязох след него на двора.

Разбира се, дори с разгръщането на славните планове на Рита животът не беше само цветя и рози. Трябваше да се върши и истинска работа. И тъй като Декстър е много съвестен, я вършех. Бях прекарал последните две седмици в полагане на последните мазки на една чисто нова картина. Младият господин, който ми служеше за вдъхновение, бе наследил много пари и очевидно ги използваше за точно тези ужасни убийствени лудории, заради които ми се искаше и аз да бях богат. Казваше се Алегзандър Маколи, но сам се наричаше Зандър — някак ученическо според мен, но може пък това да беше целта. В крайна сметка той беше съвършено тръстово-фондово хипи, никога не беше работил истински и се бе посветил изцяло на лекомислени забавления, които биха накарали кухото ми сърце да се разтупка, стига Зандър да бе показал малко по-добър вкус в подбора на жертвите си.