Джеф Линдзи - Нощният ловец

— Амбиция, а, Дебора? — Усмихнах се щастливо.

— Дяволски си прав. Искам да се измъкна от работата под прикритие и от секси костюма. Искам в отдел „Убийства“, Декстър, и може би това е моят шанс. С едно малко уточнение. — Тя замълча. После каза нещо съвсем удивително: — Моля те, помогни ми, Декс. Наистина мразя това.

— „Моля“, Дебора? Ти каза „моля“? Имаш ли представа колко ме изнервяш?

— Стига с твоите глупости, Декс.

— Но, Дебора, ти наистина…

— Престани, казах. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Разбира се, че ще ти помогна, Деб. Нали знаеш — отвърнах. А и какво друго бих могъл да кажа, след като постави нещата по този начин, с това странно, рядко „моля“, което увисна във въздуха.

Тя ме изгледа студено и явно съжали за „моля“.

— Откъде да знам, Декс. От теб човек може да очаква всичко.

— Разбира се, че ще ти помогна, Деб — повторих и се постарах гласът ми да прозвучи обидено. Доволен от подобието на наранено достойнство, което възпроизведох, тръгнах към контейнера и лабораторните плъхове.

Камила Фиг пълзеше из боклука и ръсеше прах за снемане на отпечатъци. Набита жена на трийсет и пет, с къса коса, неизменно безразлична към моите жизнерадостни, очарователни изблици на хумор. Като ме видя обаче, се изправи на колене, изчерви се и безмълвно впери поглед в мен, докато минах покрай нея. Имам чувството, че винаги ме зяпа така и после пламва.

Винс Масуока седеше върху обърната пластмасова каса за мляко от другата страна на контейнера и ровеше боклуците. Наполовина японец, той обичаше да се шегува, че е взел по-късата половина. Или поне наричаше това шега.

В лъчезарната азиатска усмивка на Винс имаше нещо неуловимо. Сякаш се беше учил да се усмихва от книжка с картинки. Дори когато ръсеше задължителните мръсни вицове за ченгета, никой не го харесваше. Никой не се и смееше, но това не го спираше. Той все така педантично изпълняваше съответните ритуални жестове и сякаш винаги преиграваше. Мисля, че точно заради това аз пък го харесвах. Още едно момче, което се преструва на човек. Досущ като мен.

— Е, Декстър? — Винс не вдигна поглед към мен. — Какво те води насам?

— Дойдох да видя как истинските експерти работят в напълно професионална атмосфера — отвърнах. — Да си виждал експерти наблизо?

— Ха-ха — отговори той. Това трябваше да е смях, но прозвуча по-фалшиво и от усмивката му. — Сигурно си мислиш, че си в Бостън. — Намери нещо, вдигна го към светлината и присви очи. — Сериозно, защо си тук?

— Защо да не съм, Винс? — Престорих се, че съм изпълнен с възмущение. — Тук е станало убийство, нали?

— Ти си проклет кръвопиец — каза той, захвърли онова, в което се взираше, и зарови за друго.

— Зная.

— Тук обаче няма кръв, Декс. — Погледна ме с най-широката си фалшива усмивка.

— Какво имаш предвид? — Почувствах се леко замаян.

— Няма кръв по нея, нито пък наоколо, Декс. Никаква кръв. Най-шибаното нещо, което си виждал.

Никаква кръв. Можех да чуя фразата да отеква като ехо в главата ми. По-високо и по-високо. Без лепкава, гореща, нечиста, ужасна кръв. Без пръски. Без петна. НИКАКВА КРЪВ.

Как не се бях сетил!

Сякаш бяха намерили липсваща част от нещо, за което не съм знаел, че е незавършено.

Нямам претенцията да разбирам какво е това между Декстър и кръвта. Само мисълта за подобна връзка ме кара да настръхвам. Все пак съм изградил кариерата си върху нея, учил съм, превърнал съм я в част от истинската си работа. Очевидно някъде дълбоко в подсъзнанието ми стават някакви неща, но за мен е малко трудно да не съм безразличен. Аз съм такъв, какъвто съм — а и нима нощта не беше подходяща точно, за да нарежеш един убиец на деца?

Това обаче…

— Какво ти е, Декстър? — попита Винс.

— Нищо ми няма — отвърнах. — Как го е направил?

— Зависи.

Погледнах го. Взираше се в шепа мляно кафе и старателно го стриваше с гумените си ръкавици.

— От какво зависи, Винс?

— От това кой е и какво върши — каза той. — Ха-ха.

Поклатих глава.

— Понякога наистина не пестиш усилията си да останеш неразбираем. Как се е отървал от кръвта убиецът?

— Не мога да кажа. Не открихме и следа от кръв. А и трупът не е в кой знае каква форма, затова ще е трудно да установим повече.

Изобщо не звучеше интригуващо. Аз обичам да оставям труповете чисти. Без немарливост, без нечистота, без капеща кръв. Пет пари не давах дали убиецът не е поредното куче, което се бори за кокала.

Вече дишах по-леко.

— Къде е трупът?

— Ей там. — Той кимна към площадката на десетина метра от нас. — С Ла Гуерта.