Джеф Линдзи - Нощният ловец

Той ме чу. От очите му, налети с кръв и болка, потекоха сълзи, погледът му срещна моя с разбиране и той прочете там всичко, което щеше да се случи. Видя го — и го прочете. И разбра колко е важно да е послушен. Или поне започна да разбира.

— Сега стани — казах.

Бавно, много бавно, без да откъсва поглед от мен, отец Донован се изправи. Застинахме задълго така, приковали очи един в друг, превърнали се в едно, водени от една потребност. После той потръпна. Понечи да докосне лицето си, но отпусна ръка.

— В къщата — казах. Все така меко. В къщата всичко бе готово.

Отец Донован сведе поглед. После пак вдигна очи към мен, но само за миг. Извърна се към къщата и спря, когато отново видя тъмните купчини в градината. Понечи да се обърне. Не успя. Купчините черна пръст го бяха приковали. Все така облени от лунната светлина.

Тръгна към къщата. Не пусках кордата. Той вървеше примирено, със сведена глава. Покорна, хрисима жертва. Изкачи петте изронени стъпала, мина през тясната веранда и спря пред вратата. Не се обърна да ме погледне.

— Влез — казах с мекия си неотстъпчив глас.

Отец Донован потръпна.

— Влез — повторих.

Той обаче не можеше да помръдне.

Приведох се напред и побутнах вратата. Сръгах свещеника с крак. Той се препъна, сам се изправи и пристъпи вътре със здраво стиснати клепачи.

Затворих вратата. На пода, до входа, бях оставил електрически фенер и сега го запалих.

— Виж — прошепнах.

Отец Донован бавно, предпазливо отвори едно око.

И замръзна.

Времето за него спря.

— Не — каза той.

— Да — отвърнах.

— О, не — каза той.

— О, да — отвърнах.

— Нееее — изкрещя той.

Стегнах кордата и пресякох вика му. Той се свлече на колене. Изскимтя и скри лице в ръцете си.

— Да — казах. — Голяма гадост, нали?

Стисна очи. Не можеше да гледа, не сега, не и това. Не го винях. Ни най-малко. Гледката беше противна. Откакто я бях подготвил, се разстройвах дори само при мисълта за нея. Но той трябваше да я види. Трябваше. Не само заради мен. Не и заради Мрачния странник. Заради себе си. Трябваше да я види. А той не гледаше.

— Отвори очи — казах.

— Моля те — изскимтя той ужасено. Много зле подейства на нервите ми. Не биваше да го прави. Бях леденостуден, но пак ми подейства. Да хленчи така пред вида на тази нечистота! Ритнах го по краката и го повалих. Затегнах примката и го сграбчих за врата с дясната си ръка, после блъснах лицето му в мръсните изкорубени дъски. Потече му кръв и това съвсем ме подлуди.

— Отвори си очите — казах аз. — Отвори ги. Гледай. — Сграбчих го за косата и дръпнах главата му назад. — Прави каквото ти казвам. Гледай! Или ще ти изрежа клепачите още сега.

Бях много убедителен. Той се подчини. Направи каквото му казах. Отвори очи.

Потрудил се бях всичко да е наред, но човек трябва да се оправя с каквото има подръка. Изобщо нямаше да смогна, ако не бяха стояли тук достатъчно дълго, че да изсъхнат, но пак бяха много мръсни. Успях да изчистя повечето нечистотия, обаче някои от телата бяха престояли прекалено дълго в градината и човек не можеше да каже къде свършва мръсотията и къде започва трупът. Всъщност, като спреш да мислиш за това, няма как да разбереш. Толкова нечисти…

Бяха седем. Седем малки телца, седем крайно нечисти сирачета лежаха върху гумени завеси за душ. Те са по-чисти и не пропускат. Седем прави линии, проснати насред стаята.

Сочеха право към отец Донован. И той разбра.

Щеше да се присъедини към тях.

— Пресвета Богородице, с благост изпълнена… — започна той и аз рязко затегнах примката.

— Остави това, отче. Не сега. Сега е време за истината.

— Моля те — задави се отецът.

— Да, моли ме. Така е добре. Много по-добре. — Отново стегнах клупа. — Всички ли са тук, отче? Седем трупа? Те молеха ли те? — Той нямаше какво да каже. — Всички ли са тук? Само седем? Всичките ли съм намерил?

— О, боже — изграчи той с болка, която достави наслада на слуха ми.

— А какво ще кажеш за другите градове, отче? Какво ще кажеш за Файетвил? Искаш ли да си поговорим за Файетвил? — Той сподавено изхлипа, после притихна. — А Ийст Ориндж? Три ли бяха там? Или пропускам едно? Не съм съвсем сигурен. Четири ли бяха в Ийст Ориндж, отче?

Отец Донован се опита да изкрещи. Не му беше останала много сила, за да нададе наистина добър вик, но в гласа му имаше истинско чувство и то компенсираше слабата техника. После падна по очи. Оставих го да подсмърча така известно време, преди отново да стегна примката и да го изправя. Залиташе и определено не се владееше. Мехурът му изпусна, а по брадичката му потече лига.