Джеф Линдзи - Нощният ловец

Когато паркирах обаче, още една кола се плъзна на мястото до мен. Светлосин шевролет с жена зад кормилото. Останах неподвижен за миг. Тя също. Отворих вратата и слязох.

Същото направи и детектив Ла Гуерта.

Винаги много ме е бивало в сложните социални ситуации, но трябва да призная, че тази ме пообърка. Просто не знаех какво да кажа и за известно време останах втренчен в Ла Гуерта, а тя ми отвърна с немигащ поглед и леко оголени зъби, като хищна котка, която се опитва да реши дали да си поиграе с теб, или да те изяде. Не се сещах за нито една реплика, която да изрека, без да заекна, а на нея сякаш й стигаше само да ме наблюдава. Затова останахме така за много дълго време. Накрая тя разчупи леда с едно малко остроумие.

— Какво има там? — И кимна към оградата.

— О, детектив — избъбрих с надежда, предполагам, да не забележи какво е казала. — Какво правиш тук?

— Проследих те. Какво има там?

— Там ли? — Много нелепа забележка, зная, но ако трябва да съм искрен, просто бях изчерпал запасите си с по-остроумните, а при тези обстоятелства не можеше да се очаква да измисля нещо добро.

Тя наклони глава и прокара език по долната си устна — бавно: наляво, надясно, наляво и отново го прибра в устата си.

— Сигурно ме смяташ за много глупава — каза и си спомних, че подобна мисъл наистина ме е спохождала един-два пъти, но нямаше да е учтиво да я споделя. — Не трябва да забравяш обаче — продължи тя, — че съм детектив, а това тук е Маями. Как мислиш съм го постигнала, а?

— С външността си? — Ухилих се. Един комплимент никога не е излишен за жена която нея.

Тя ми показа два реда великолепни зъби, още по-ярки на светлината на прожекторите, които осветяваха паркинга.

— Това добре — каза и на устните й се изписа странна полуусмивка, от която страните й хлътнаха и я състариха. — Навремето, когато си мислех, че си падаш по мен, бях склонна да се връзвам на подобни идиотщини.

— Аз наистина те харесвам, детектив. — Гласът ми май прозвуча по-настойчиво, отколкото трябваше. Тя сякаш не ме чу.

— Обаче после ти ме блъсна на земята като че съм най-ненавистното създание на света и се зачудих какво не ми е наред. Да не би да имам лош дъх? И тогава се сетих. Причината не е в мен, а в теб. В теб нещо не е наред.

Права беше, разбира се, но не ми стана приятно да слушам подобни неща от нея.

— Аз не… Какво имаш предвид?

— Сержант Доукс е готов да те убие, а дори не знае защо. — Тя поклати глава. — Трябваше да го послушам. Нещо в теб не е наред. И по някакъв начин си свързан с тая история с курвите.

— Свързан? Какво имаш предвид?

Този път в усмивката, която ми показа, се четеше известна ожесточеност — прокрадна се и в гласа й.

— Можеш да запазиш тези очарователни прийоми за адвоката си. Или за някой съдия. Защото мисля, че вече те пипнах. — Тъмните й очи проблеснаха. Приличаше на човек точно толкова, колкото и аз. По врата ми пропълзяха тръпки. Наистина ли я бях подценил? Наистина ли беше толкова добра?

— Значи си ме проследила?

— Точно така. — Отново ми показа зъбите си. — Защо оглеждаш тази ограда? Какво има там?

Сигурен съм, че при обикновени обстоятелства предварително бих планирал отстъплението си, но сега нямах изход. Така че попитах:

— Откога ме следваш? От къщи ли? От колко часа?

— Защо непрекъснато се опитваш да смениш темата? Там има нещо, нали?

— Детектив, моля те, това може да се окаже много важно. Откога и откъде ме следиш?

Тя ме загледа и започна да осъзнава, че до момента всъщност съм я подценявал. Тази жена притежаваше нещо повече от умение да жонглира със ситуацията. В нея наистина сякаш имаше нещо повече. Все още не бях убеден, че става дума точно за интелект, но тя притежаваше търпение, а в нейната линия на поведение това понякога бе по-съществено от ума. Склонна бе просто да изчаква, да ме наблюдава и да задава въпросите си, докато не получи отговор. А после най-вероятно щеше да зададе същия въпрос още няколко пъти, да изчака и да продължи да ме наблюдава, за да види какво ще направя. В по-обикновена ситуация можех да покажа повече ум от нея, но не и повече търпение. Не и тази вечер. Затова си наложих най-смирената физиономия и повторих:

— Моля те, детектив…

Тя отново си показа езика, но после все пак го прибра…

— Ами… Когато сестра ти изчезна за няколко часа, без да каже и дума къде отива, започнах да мисля, че може би е надушила нещо. И понеже знаех, че сама нищо няма да свърши, къде беше най-вероятно да отиде? — Изгледа ме с вдигната вежда, после продължи победоносно: — При теб, разбира се! За да поговори с брат си! — Поклати глава, доволна от дедуктивната си логика. — И така, за известно време имах възможност да размисля за теб. За това как парадираш и се докарваш дори когато не е необходимо. Как понякога се досещаш разни неща за серийните убийци, а този път не направи нищо. А после как ме подхлъзна с оня тъп списък, как ме изкара глупачка и ме блъсна на пода… — Изведнъж на лицето й се изписа неотстъпчивост, която за момент я направи по-възрастна. После тя се усмихна и продължи: — Казах го на сержант Доукс и той каза: „Предупреждавах те за него, ама ти не чуваш“. И изведнъж прозрях, че около красивото ти мъжествено лице има прекалено много съвпадения и че това не е нормално. — Вдигна рамене. — И се озовах при апартамента ти.