Джеф Линдзи - Нощният ловец

Изведнъж ме обзе несигурност. Това усещане не ми харесваше. В момента, в който го осъзнах, шепотът се превърна в тътнещ звук и без да зная защо, установих, че вървя към водата и контейнерите там. На съзнателно равнище не мислех, че точно тези контейнери са по-различни или по-добри, или че тази посока е по-уместна или заслужава повече внимание. Просто краката ми се раздвижиха и аз тръгнах след тях. Сякаш проследяваха някаква пътека, която виждаха ходилата ми, или все едно някакъв непреодолим акорд беше изпят от шепнещия вой на вътрешния хор в мен, а краката ми го долавяха и ме влачеха след себе си.

С всяка крачка звукът растеше в мен — приглушен забързан тътен, който ме теглеше по-бързо от краката ми, тромаво ме влачеше по извитата пътека между контейнерите с мощни невидими тласъци. Въпреки това заедно с него един нов глас, слаб и смислен, ме теглеше назад, казваше ми, че не искам да съм тук, крещеше ми да бягам, да се прибирам, да се махна оттук, но и той не беше по-смислен от останалите гласове. Бях привлечен напред и едновременно толкова силно отблъснат назад, че не можех да заставя краката си да се движат адекватно. Препънах се и паднах по лице на твърдата камениста земя. Изправих се на колене, с пресъхнала уста и разтуптяно сърце. Прокарах ръка по скъсаната си красива шарена риза. Проврях пръст в дупката и го размърдах срещу себе си. Здрасти, Декстър, къде отиваш? Здрасти, господин Пръст. Не зная, но вече почти стигнах. Чувам приятелите да ме викат.

Изправих се. Краката ми изведнъж бяха станали нестабилни. Ослушах се. Сега го чух ясно, макар очите ми да бяха отворени. Почувствах го толкова силно, че не можех дори да вървя. Застинах за момент и се облегнах на един контейнер. Много трезва мисъл — сякаш имах нужда от точно това. Тук се беше родило нещо безименно, нещо, което живееше в най-мрачното скривалище на онова, което представляваше Декстър, и за пръв път, откакто се помня, се изплаших. Не исках да съм тук. Тук се промъкваха ужасни неща. Но аз трябваше да съм тук, за да открия Дебора. Разкъсваха ме някакви невидими сили. Чувствах се като дете от афишите на Зигмунд Фройд. Исках да се прибера и да си легна.

Обаче луната бучеше в тъмното небе над мен, водата долу плискаше, вятърът стенеше като хор вещаещи смърт духове и насилваше краката ми да продължат. Пеенето се надигна в мен като огромен оркестър, увещаваше ме, напомняше ми как да движа краката си, тласкаше ме с вдървени колене посред редиците контейнери. Сърцето ми туптеше и жално хленчеше, накъсаните хрипове на дробовете ми отекваха прекалено високо и за пръв път, откакто се помня, се почувствах слаб, замаян и глупав — като човек, като съвсем слаб и безпомощен човек.

Запрепъвах се като с чужди крака по някаква пътека, която ми се видя странно позната, докато не почувствах, че нямам сили. Отново протегнах ръка и се опрях на един контейнер с климатик — компресорът бумтеше някъде отзад и се смесваше с писъка на нощта и всичко това отекваше в главата ми толкова високо, че едва виждах. Когато се облегнах на контейнера, вратата се отвори.

Контейнерът беше осветен от два захранвани с батерия прожектора. До отсрещната стена имаше временна операционна маса, направена от каси и кашони.

А на масата беше моята скъпа сестра Дебора, здраво завързана.

През първите няколко секунди сякаш не беше нужно дори да дишам. Просто гледах. Дълги гладки ленти тиксо опасваха ръцете и краката на сестра ми. Носеше тесни панталони от златисто ламе и оскъдна копринена блуза, вързана на възел над пъпа. Косата й беше плътно пристегната назад, очите — неестествено широко отворени, дъхът излизаше на хрипове през носа й, понеже и устата й беше залепена с ивица тиксо, която минаваше през лицето й и продължаваше по масата, за да държи главата й неподвижна.

Опитах се да измисля какво да кажа, но осъзнах, че устата ми е прекалено суха, та изобщо да кажа нещо. Стоях и гледах. Дебора отвърна на погледа ми. Очите й изразяваха много неща, но най-просто изразимото от тях беше страх — и той именно ме задържа до вратата. Не бях виждал този поглед върху лицето й и не знаех какво точно да мисля. Пристъпих към нея и тя потръпна под лентата. Страхуваше ли се? Разбира се, че се страхуваше, но защо се страхуваше от мен? Всъщност нали бях дошъл да я спася. Защо й трябваше да се страхува от мен? Освен ако…

Аз ли бях направил това?

Ами ако по време на моята малка „дрямка“ тази вечер Дебора беше дошла в апартамента ми, както се бяхме уговорили, и беше намерила Мрачния странник зад волана на Декстърмобила? Ако без да осъзнавам, сам съм я домъкнал тук, ако, пак в несвяст, съм я овързал така влудяващо за масата? Не, в това нямаше никакъв смисъл. Разбира се. Бях ли се втурнал към къщи, за да оставя куклата Барби, а после да се тръшна на леглото, за да се събудя отново „аз“, сякаш участвам в своеобразно състезание по щафетни убийства? Невъзможно, но…