Джеф Линдзи - Нощният ловец

Премигнах. Някакъв образ трепкаше зад клепачите ми. Затворих ги.

И изведнъж видях пред себе си вътрешността на друг контейнер. В него нямаше кашони. Имаше — онези неща там? Там, до… Мама? Можех да различа лицето й там, а тя някак си се криеше и надничаше иззад… нещата… виждаше се само лицето й — немигащо, нетрепващо, неподвижно лице. В първия момент ми се прииска да се засмея, понеже мама се беше скрила много добре. Не виждах останалата част от нея. Само лицето й. Сигурно беше направила дупка в пода. И сигурно се криеше в дупката и надничаше от нея, но сега, след като я видях, защо не ми отговаряше? Защо дори не мигваше? Даже когато я повиках високо, не отвърна, не помръдна, нищо не направи. Просто продължаваше да ме гледа. А без мама аз бях сам.

Е, не, не съвсем сам. Тръснах глава и споменът се върна. Не бях сам. Някой беше с мен. Много объркващо, отначало, защото това бях аз, но той беше някой друг, обаче изглеждаше като мен. И двамата изглеждахме като мен…

Какво обаче правехме тук, в този кашон? И защо мама не помръдваше? Тя щеше да ни помогне. Седяхме насред голяма локва от, от… Мама трябваше да помръдне, да ни извади от тази, тази…

— Кръв? — прошепнах.

— Значи си спомни — каза той зад мен. — Толкова се радвам.

Отворих очи. Главата ми пулсираше ужасно. Почти виждах другото помещение, наложено върху това. И там седеше малкият Декстър, все едно беше тук. Можех да прекрача в онова място. А другият „аз“ седеше до мен, но той не беше „мен“, разбира се; той беше някой друг, някой, който се казваше…

— Бини? — попитах колебливо. Звукът изглеждаше същият, но името не прозвуча съвсем еднакво.

— Точно така ме наричаше. — Той щастливо кимна. — По времето, когато не можеше да кажеш Брайън. Викаше ми Бини. — Потупа ме по ръката. — Точно така. Хубаво е да имаш такъв прякор. — После замълча, лицето му се усмихваше, но очите му не се откъсваха от мен. — Малкото ми братче.

Седнах. Той седна до мен.

— Какво… — успях да кажа.

— Брате — повтори той. — Породени сме — ти си само година след мен. Майка ни била непредпазлива в известен смисъл. — Лицето му се изкриви в ужасяваща, много щастлива усмивка. — В доста отношения.

Опитах се да преглътна. Не помагаше. Той — Брайън, моят брат — продължи:

— Просто споделям известни предположения. Разполагах с малко време обаче и когато бях стимулиран да овладея един полезен занаят, го направих. Сега съм много добър в това да откривам разни неща с компютър. Намерих стари полицейски досиета. Маминка, скъпата, движела с много палава тайфа. В импортния бизнес, също като мен. Техният продукт, разбира се, бил малко по-деликатен. — Бръкна в един кашон и извади няколко шапки с емблема скачаща пантера. — Моите неща ги произвеждат в Тайван. Техните идвали от Колумбия. Единственото, за което се сещам, е, че мама и нейните приятели са пробвали някоя по-независима схема с продукт, който, ако трябва да сме прецизни, всъщност не им е принадлежал, а нейните бизнес партньори не одобрили независимия й дух и затова решили да й дадат урок.

Внимателно върна шапките в кашона. Чувствах погледа му върху себе си, но дори не можех да извърна глава.

— Намериха ни тук — каза той. — Точно тук. — Протегна ръка и докосна мястото, където другият не-аз е седял в онзи отдавнашен контейнер. — След два дни и половина. Залепени за пода в съсирена кръв, локва, дълбока три сантиметра. — Гласът му застърга ужасно на страшната дума „кръв“ — точно така, както аз бих я изрекъл високомерно и с крайно отвращение. — Според полицейските доклади имало и няколко мъже. Трима или четирима най-вероятно. Не е изключено някой от тях да е бил баща ни. Разбира се, циркулярът направил идентификацията много трудна. Експертизата обаче е категорична, че жената е една. Нашата скъпа мама. Ти беше на три години. Аз — на четири.

— Но… — изрекох. Само това успях да кажа.

— Прав си — увери ме Брайън. — Много трудно те открих. В този щат са много чевръсти с документите по осиновяването. Аз обаче те намерих, брате. Нали? — Отново ме потупа по ръката — странен жест, който не бях виждал у другиго. Разбира се, не бях виждал и роднина от плът и кръв. Може би потупването по ръката бе нещо, което трябваше да упражня с брат ми и с Дебора… С безпокойство осъзнах, че почти съм забравил Дебора.

Хвърлих поглед към нея — само на три метра, толкова елегантно овързана с тиксото.

— Нищо й няма — каза брат ми. — Не исках да започна без теб.

Сигурно е много странно, но първият смислен въпрос, който успях да задам, беше: