Джеф Линдзи - Нощният ловец

— А откъде знаеше, че ще поискам подобно нещо? — Сигурно прозвуча сякаш наистина съм го искал, а аз всъщност не желаех да изследвам Дебора. Определено не. При това тук беше моят голям брат, готов да се забавлява — несъмнено рядка възможност. По-значим от общите ни родители беше фактът, че той приличаше на мен. — Няма откъде да знаеш. — Гласът ми прозвуча много по-неуверено, отколкото мислех, че е възможно.

— Не зная — отвърна той. — Но си помислих, че ни се предоставя много добър шанс. И двамата сме преживели едно и също. — Усмихна се още по-широко и вдигна пръст. — Травмиращо събитие — чувал ли си този термин? Интересувал ли си се от чудовища като нас?

— Да — казах. — Както и Хари — моят осиновител. Той обаче така и не ми каза какво се е случило.

Брайън махна с ръка към стените на контейнера.

— Ами това се е случило, братче. Циркулярът, летящите късове плът и кости, кръвта… Два дни и половина сме седели в кръв . Цяло чудо е, че изобщо сме оцелели, нали? Човек да вземе направо да повярва в Бог. — Очите му блеснаха и незнайно защо Дебора се сгърчи и изпъшка приглушено. Той не й обърна внимание. — За теб мислеха, че си много малък и ще се възстановиш. Аз просто бях прехвърлил възрастовата граница. Но и двамата преживяхме травмиращо събитие в класическия му вариант. Литературата е единодушна. То ме превърна в това, което съм. Мислех си, че може и с теб да е направило същото.

— Направи го. Съвсем същото.

— Не е ли чудесно? — каза той. — Семейна черта.

Погледнах го. Моят брат. Онзи друг свят. Ако го бях казал на глас, сигурен съм, че щях да заекна. Абсолютно невъзможно ми беше да повярвам, а още по-абсурдно — да отрека ставащото. Той приличаше на мен. Харесваше същите неща. Притежаваше дори отвратителното ми чувство за хумор.

— Аз просто… — Поклатих глава.

— Да — каза той. — Трябва време, за да свикнеш с мисълта, че сме двама, нали?

— Може би наистина трябва — казах. — Не зная дали ще мога…

— О, да не би да сме гнусливи? След онова, което се е случило? Два дни и половина да седим там. Две малки момчета да седят два дни и половина в кръв — каза той и почувствах, че ми призлява, че ми се завива свят, че сърцето ми бие лудо, а главата ми се пръска.

— Не — изграчих и почувствах ръката му върху рамото си.

— Няма значение — каза той. — От значение е единствено това, което ще се случи сега.

— Което… ще се случи?

— Да. Което ще се случи. Сега. — Издаде кратък странен гъгнещ звук, който най-вероятно трябваше да прозвучи като смях, но изглежда, той не се беше научил да го имитира толкова добре, колкото се бях научил аз. — Мисля, че тук трябва да кажа нещо като: „Целият ми живот е бил подготовка за това!“ — Повтори гъгнивия звук. — Разбира се, никой от нас не може да се справи с истинските чувства. В крайна сметка ние всъщност не сме в състояние да изпитаме никакви чувства, нали? И двамата прекарваме дните си, като играем някаква роля. Движим се из живота и цитираме реплики, и се преструваме, че принадлежим към един свят, създаден за хора, но така и не можем наистина да станем хора. А винаги — и завинаги — ще търсим начин да почувстваме нещо. Ще търсим, малко братче, в моменти като този! Истински, изключителни, неподправени чувства! Дъхът ти спира, нали?

Наистина. Главата ми се въртеше и не смеех да затворя очи заради страха от онова, което би могло да ме очаква там. А това, че моят брат беше до мен, че ме наблюдаваше, че изискваше да бъда себе си, да бъда съвсем като него, беше много по-лошо. Защото за да съм себе си, да съм неговият брат, онзи, който всъщност съм, трябваше да… какво? Очите ми сами се извърнаха към Дебора.

— Да — каза той и цялата студена щастлива ярост на Мрачния странник прозвуча в гласа му. — Знаех, че ще разбереш. Този път ще го направим заедно.

Поклатих глава, но не много убедително.

— Не мога — казах.

— Трябва — настоя той. И двамата се бяхме изправили. Отново лекото като крило докосване по рамото ми, почти идентично с побутването на Хари, което никога не можех да проумея и което въпреки всичко изглеждаше също толкова силно, колкото и ръката на брат ми, понеже то ме изправи на крака и ме тласна напред: една стъпка, две — немигащите очи на Дебора бяха впити в моите, но с това, другото присъствие зад мен, не можех да й кажа, че аз, разбира се, няма да…

— Заедно — рече той. — Още един път. Освен всички останали. С този, новия. Напред, нагоре, навътре… — Поредната малка крачка… Очите на Дебора крещяха към мен, но…