Джеф Линдзи - Нощният ловец

Локва кръв започна да се разтича по земята. Смесена кръв — на Брайън и на Ла Гуерта. Не беше дълбока, нито стигна далече, но аз се свих и се отдръпнах от това ужасно нещо, обзет от паника. Отстъпих още две крачки и се блъснах в нещо, което издаде приглушени звуци, само колкото да подсили паниката ми.

Дебора. Срязах тиксото върху устата й.

— Божичко, колко боли! — изпъшка тя. — Срежи го това тиксо и престани да се държиш като шибан идиот.

Погледнах я. Тиксото беше оставило кървав пръстен около устните й. Ужасяваща червена кръв, която ме върна към миналото и към мама. А тя лежеше тук — съвсем като мама. Също както когато хладният въздух в контейнера ме караше да настръхвам, а тъмните сенки бъбреха около нея. Също както тогава тя лежеше тук, цялата овързана, и гледаше, и чакаше като някакво…

— По дяволите — каза тя. — Хайде, Декстър, режи.

Да, аз имах нож, а тя лежеше безпомощно и сега можех да променя всичко, можех…

— Декстър? — каза мама.

Дебора, искам да кажа. Разбира се, че имах това предвид. В никакъв случай мама, която ни беше оставила тук, на същото това място, по същия начин, оставила ни беше на това място, където започна всичко и където сега най-после можеше да завърши с изгарящото категорично трябва да го направя , яхнало вече своя огромен черен кон в галоп под великолепната луна и хилядите познати гласове, които шепнеха: „Направи го… направи го сега… направи го и всичко може да се промени… ще стане такова, каквото трябва да е… отново с…“

— Мамо? — каза някой.

— Хайде, Декстър — каза мама. Дебора, искам да кажа. Ножът обаче се раздвижи.

— Декстър, за бога, разрежи това нещо! Аз съм! Деби!

Тръснах глава. Разбира се, че бе Дебора, но не можех да спра ножа.

— Зная, Деб. Наистина много съжалявам.

Ножът пропълзя по-високо. Можех само да го наблюдавам. Вече нямаше как да го спра. За нищо на света. Тънката като паяжина нишка, която Хари бе омотал около мен, настояваше да се съвзема и да се отдръпна, но беше толкова тънка и толкова слаба, а нуждата — толкова голяма и силна — по-силна от всякога, защото това бе всичко, началото и краят, и то ме издигаше над и отвъд мен, и ме запращаше, за да ме пречисти, надолу по тунела между потъналото в кръв момче и последната възможност да оправя нещата. Това щеше да промени всичко, щеше да изкупи мама, щеше да й покаже какво е направила. Защото мама щеше да ни е спасила и този път щеше да е различно. Дори Деб трябваше да го разбере.

— Пусни ножа, Декстър.

Сега гласът й прозвуча малко по-спокойно. Но онези, другите гласове, бяха толкова високи, че едва я чух. Опитах се да пусна ножа, наистина се опитах, но успях само да го наведа с няколко сантиметра.

— Съжалявам, Деб, не мога — казах. Борех се да говоря въпреки надигащия се вой на бурята, която бе расла в мен цели двайсет и пет години. А сега двамата с брат ми, заедно, събрани като буреносни облаци в тъмна лунна нощ…

— Декстър — лукаво се обади мама: искаше да ни остави съвсем сами в ужасната студена кръв, а гласът на брат ми изсъска в мен и се сля с моя: — Кучка!

Ножът се плъзгаше…

От пода долетя някакъв шум. Ла Гуерта? Не знаех, но нямаше и значение. Аз трябваше да довърша, трябваше да направя това, трябва…

— Декстър — каза Деби, — аз съм сестра ти. Не искаш да ме убиеш, нали? Какво би казал татко? — Виж, от това ме заболя, признавам, но… — Пусни ножа, Декстър.

Зад мен отново се разнесе звук. Като тихо клокочене. Ножът в ръката ми продължи пътя си.

— Декстър, внимавай! — извика Дебора и аз се обърнах.

Детектив Ла Гуерта стоеше на колене, задъхваше се и отчаяно се опитваше да вдигне оръжието си, но то внезапно бе натежало. Дулото се вдигаше. Бавно, бавно — сочеше крака ми, коляното ми…

Имаше ли някакво значение? Защото това трябваше да се случи сега, въпреки всичко, и макар да виждах пръста на Ла Гуерта да се свива около спусъка, ножът в ръката ми дори не се забави.

— Тя ще те застреля, Декс! — извика Деб. Гласът й прозвуча налудничаво. Пистолетът вече сочеше корема ми, лицето на Ла Гуерта се разкриви от напрежение. Тя наистина щеше да ме застреля. Гледах я, но ножът продължаваше да си проправя път надолу към…

— Декстър — каза мама/Дебора от масата, обаче Мрачния странник се провикна по-високо и пристъпи напред, сграбчи ръката ми и насочи ножа надолу…

— Декс…

„Ти си добро дете, Декс“, прошепна Хари зад мен с призрачен, строг, бащински глас, но съвсем достатъчен, за да накара ножа да трепне нагоре.