Джеф Линдзи - Нощният ловец

Той вече беше до мен, стоеше редом с мен, в ръката му проблесна нещо — две неща.

— Един за всички, всички за един. Чел ли си „Тримата мускетари“? — Подхвърли единия нож във въздуха. Той описа дъга и брат ми го хвана с лявата си ръка. Подаде ми го. Острието събра в себе си достатъчно светлина, за да ме прониже. Светлина, която бих съпоставил само с блясъка в очите на Брайън. — Хайде, Декстър, малкото ми братче. Вземи ножа. — Зъбите му блеснаха като остриета. — Време е за шоу.

Дебора сякаш се опита да се отскубне от плътно стегнатото тиксо. Погледнах я. В очите й се четеше неизказана погнуса. А също и растяща лудост. Хайде, Декстър! Наистина ли мислех, че мога да й причиня това? Да прережа лентите и да я пусна? Хайде, Декстър? Декстър? Ало, Декстър? Това си ти, нали?

Не знаех.

— Декстър — каза Брайън. — Разбира се, нямам намерение да се бъркам в решението ти. Откакто обаче научих, че имам брат като мен, това е единственото, което можах да измисля. И ти изпитваш същото. Виждам го по лицето ти.

— Да — казах, все така без да свалям поглед от ужасените очи на Дебора. — Но защо да е тя?

— А защо да не е? Какво означава тя за теб?

Какво наистина. Не откъсвах поглед от нея. Всъщност тя не ми беше сестра. Не ни свързваше кръвна връзка. Изобщо. Разбира се, бях много привързан към нея, обаче…

Обаче какво? Защо се колебаех? Естествено подобно нещо беше невъзможно. Знаех, че е немислимо. Не просто защото това бе Дебора, а тя си беше Дебора, разбира се. Подобна странна мисъл наистина се промъкна в печалната ми увредена глава и не можех да я прогоня. „Какво би казал Хари?“

Продължавах да стоя изпълнен с неувереност, понеже без значение колко много ми се искаше да започна, знаех какво би казал Хари. Той вече го бе казал. Това беше неговата неизменна истина: „Кълцай лошите, Декстър. Не режи сестра си“. Хари обаче не беше предвидил подобно нещо. А и как би могъл? Когато бе съставял Кодекса на Хари, едва ли си беше представял, че ще бъда изправен пред такъв избор. Да защитя Дебора, която не ми е истинска сестра, или да се присъединя към моя истински, стопроцентово жив брат в една игра, която много, много исках да играя. Когато ме насочи по моя път, Хари не би могъл да предвиди това. Дори не е можел да подозира, че имам брат, който…

Чакай малко. Задръж. Всъщност Хари бе знаел… Когато онова се е случило, Хари е бил там, нали? Но го е скрил, никога не ми е казвал, че имам брат. През всички тези самотни, празни години, през които мислех, че съм сам… той е знаел, че не съм сам, знаел го е, а не ми е казал. Беше скрил най-съществения факт, свързан с мен — че не съм сам. Какво всъщност дължах на Хари сега, след това немислимо предателство?

И още нещо, свързано конкретно с въпроса: какво дължах на тази гърчеща се буца животинска плът, която се извиваше пред мен, на това създание, предрешено като моя роднина? Какво бих могъл да й дължа, ако трябваше да сравнявам връзката си с нея с връзката си с Брайън — с моята плът, с моя брат, жива репликация на моята безценна ДНК?

Капчица пот се стече по челото на Дебора и падна в окото й. Тя неистово замига, за да я махне, грозно разкриви лице в усилието си да не ме изпусне от поглед. Наистина изглеждаше трогателно, безпомощно овързана и бореща се като безмълвно животно, безмълвно човешко животно. Изобщо не приличаше на мен, на моя брат, изобщо не беше като умния, чист, подреден и без кръв, остър като бръснач Лунен танцьор, като влюбения в ножовете Декстър и неговия несравним брат.

— Е? — каза той. Долових нетърпение, осъдителност, наченки на разочарование.

Притворих очи. Помещението се залюля и притъмня. Не можех да помръдна. Мама беше тук и не откъсваше поглед от мен. Отворих очи. Брат ми стоеше толкова близо до мен, че чувствах дъха му върху врата си. Сестра ми ме гледаше с широко отворени немигащи очи. Като на мама. И погледът й ме спря, както ме бе спрял погледът на мама. Аз затворих очи, мамо. Аз отворих очи, Дебора.

Взех ножа.

Чух шум и хладният въздух в контейнера се примеси с топъл повей. Извърнах се.

На вратата стоеше Ла Гуерта — държеше малък отвратителен пистолет.

— Знаех, че ще направиш такъв опит — каза тя. — Трябва да ви застрелям и двамата. Може би и тримата… — Хвърли поглед към Дебора, а после се извърна към мен. — Ха! — Очите й се приковаха върху ножа в ръката ми. — Сержант Доукс би трябвало да види това. Прав беше за теб. — За частица от секундата пистолетът се вдигна към мен.

Това обаче се оказа достатъчно. Брайън скочи бързо — по-бързо, отколкото мислех, че е възможно. Въпреки това Ла Гуерта стреля и Брайън залитна, но все пак заби ножа в корема й. За секунда двамата останаха прави, после се свлякоха на пода.