Джеф Линдзи - Нощният ловец

— Кога? По кое време? Засече ли?

— Не — отвърна Ла Гуерта. — Някъде двайсетина минути, преди да излезеш да си видиш Барбито.

— Двайсет минути… — Значи едва ли беше видяла кой е отвлякъл Дебора. Най-вероятно ми казваше истината и просто ме бе последвала, за да се убеди… В какво да се убеди?

— Защо обаче? Защо ме последва?

— Свързан си с тази история — отвърна тя. — Може и да нямаш вина, не зная. Но ще разбера. Все нещо от онова, което открия, ще ти пасне. Какво има в тия контейнери? Ще ми кажеш ли, или просто ще си стоим така цяла нощ?

По свой начин бе напипала същността на нещата. Не можехме да стоим тук цяла нощ. Поне за себе си бях сигурен, че не мога да остана повече, ако не искам с Дебора да се случат някои ужасни неща. Стига вече да не се бяха случили. Трябваше да действам. Веднага. За да го открия и да го спра. Как обаче да се отърва от Ла Гуерта? Имах чувството, че съм комета с опашка, която не мога да откъсна.

Поех дълбоко дъх. Веднъж Рита ме заведе на семинар в някакъв център за здравно съзнание, където подчертаваха значението на дълбокото пречистващо дишане. Пак поех дълбоко дъх. Не се почувствах по-пречистен, но поне мозъкът ми, макар и за кратко, се видя принуден да се раздвижи и осъзнах, че трябва да направя нещо, което рядко ми се е случвало — да кажа истината. Ла Гуерта все така не откъсваше поглед от мен. Очакваше отговор.

— Мисля, че убиецът е тук — казах. — И мисля, че е хванал офицер Морган.

Тя остана загледана в мен, без да помръдне.

— Добре — каза накрая. — И значи затова си дошъл? Да стоиш до оградата и да надничаш вътре? Понеже толкова обичаш сестра си, че искаш да погледаш?

— Понеже искам да вляза. Търсех начин да се промъкна през оградата.

— Понеже си забравил, че работиш за полицията?

Ето, това е. Разбира се. Всъщност тя беше скочила в същината на проблема, и то съвсем сама. Нямаше какво да отговоря. Номерът с казването на истината просто няма как да заработи без ето такива смущаващи недоразумения.

— Просто… Исках да съм сигурен, преди да се обадя.

— Аха. — Тя кимна. — Това добре. Кажи ми обаче — какво да мисля аз? Че си направил нещо лошо или че си знаел за всичко? И че или го криеш, или искаш да го разкриеш сам?

— Сам? И защо ще искам такова нещо?

Тя поклати глава, за да подчертае колко нелепо е всичко.

— За да обереш лаврите. Ти и тази твоя сестра. Мислиш ли, че не се сетих? Казах ти, не съм толкова глупава.

— Не съм заплаха за теб, детектив. — Изцяло се доверих на милостта й, вече абсолютно убеден, че тя знае по-малко и от мен. — Мисля обаче, че той е тук, в един от контейнерите.

— И защо мислиш така? — Тя пак облиза устни.

Поколебах се, но тя не сваляше немигащия си поглед на влечуго от мен. Колкото и притеснително да беше, трябваше да споделя още една истина. Кимнах към закрития камион с надпис „Алонсо Брадърс“, паркиран зад оградата.

— Това е камионът.

— Ха — каза тя и най-после мигна. За миг премести фокуса на вниманието си от мен към друго, по-съществено място. Косата си? Грима си? Кариерата си? Не можех да кажа. Имаше обаче много неизяснени въпроси, които един добър детектив можеше да зададе: Откъде знаем, че това е неговият камион? Как съм разбрал, че е тук? Защо съм толкова сигурен, че просто не е зарязал камиона и не е отишъл някъде другаде? В крайна сметка обаче Ла Гуерта не беше добър детектив — само кимна, облиза отново устни и каза:

— Как мислиш, че ще го намерим насред всичко това?

Подценил я бях, несъмнено. Без очевидни трудности бе преминала от „ти“ на „ние“.

— Дали да не повикаме подкрепление? — попитах. — Този човек е много опасен.

Трябва да призная, че просто се възползвах от нея. Тя обаче го прие много сериозно и каза:

— Ако не го хвана тоя тип до две седмици, ще ме пратят да охранявам някой паркинг. Въоръжена съм. Никой не може да ми се изплъзне. Ще поискам подкрепление, когато го хвана. — Огледа ме изпитателно, без да мига. — Ако той не е тук, ще предам теб.

Идеята изглеждаше прекалено добра, че да я подмина ей така.

— Можем ли да влезем през тази врата?

— Разбира се, че мога да мина — разсмя се тя. — Имам значка, която може да ни осигури достъп навсякъде. А после какво?

В това беше номерът. Ако се хванеше, можех да съм сигурен, че съм си спасил кожата.

— После се разделяме и търсим, докато го намерим.

Тя ме изгледа внимателно. На лицето й отново се изписа онова нещо, което видях, когато слезе от колата — погледът на хищник, който преценява плячката си и се чуди кога и как да нанесе удар, и колко точно нокти да използва. Ужасно беше. Почти се изпълних с топлина към нея.