Джеф Линдзи - Нощният ловец

Не. Изобщо не беше елементарно. Само опростенчески. Нямаше никакъв смисъл да обръщам внимание на призрачните тайни послания, които достигаха до мен от сънищата ми. Сънищата са лишени от съществуване в действителността, не оставят като Фреди Крюгер 7 7 Злодеят от „Кошмари на Елмстрийт“: сериен убиец, който напада по свръхестествен начин деца в съня им. — Б.пр. следи от нокти върху разбуждащия се свят. Не можех просто да се втурна навън и да подкарам колата безцелно в умопомрачителна паника. Нали съм хладно и логично същество. И също толкова хладно и логично заключих вратата на апартамента и тръгнах към колата. Все още нямах представа къде отивам, но необходимостта да стигна бързо там беше грабнала юздите и ме пришпорваше към кварталния паркинг, където държах автомобила си. Но на десетина метра от моето надеждно превозно средство се заковах на място, сякаш се бях натъкнал на невидима стена.

В купето светеше.

Положително не бях оставил лампите запалени. Паркирах през деня, а виждах, че вратите са затворени. Всеки крадец би оставил вратата отворена, за да избегне шума от затварянето.

Приближих се бавно, без изобщо да съм сигурен какво очаквам да видя и дали искам да го видя. Деляха ме три метра от колата, когато забелязах нещо на седалката до шофьора. Внимателно заобиколих и надникнах. Тя беше там.

Отново кукла Барби. Вече си имах цяла колекция.

Тази носеше малка моряшка шапка, къса риза и прилепнали розови панталони. Държеше миниатюрен куфар, на който пишеше „Кюнард“.

Отворих вратата и вдигнах куклата. Взех куфара от ръката на Барби и отворих и него. Нещо падна на пода на колата. Вдигнах го. Много приличаше на пръстена на Дебора. От вътрешната страна беше гравирано Д. М. — инициалите на Дебора.

Рухнах върху седалката, все така стиснал Барби в потните си ръце. Обърнах я. Сгънах краката й. Размахах ръцете й. Какво прави снощи, Декстър? О, играх си с кукли, докато един приятел кълцаше сестра ми.

Не губих излишно време, за да се чудя как корабната курва Барби е попаднала в колата ми. Очевидно това беше послание — или улика? Уликите обаче трябва да водят нанякъде, а тази сякаш водеше в грешна посока. Очевидно Деби беше отвлечена, но каква бе връзката с „Кюнард“? Как се вписваше това в тясното студено пространство за убийства? Не разбирах. Имаше всъщност едно място в Маями, което, изглежда, можеше да ми подскаже някаква следа.

Подкарах по Дъглас и за по-направо свърнах през Коконът Гроув. Трябваше да забавя, за да си проправя път през шествието щастливи имбецили, които танцуваха между магазините и кафенетата. Изглежда, всички те имаха твърде много пари и време, а и твърде малко улики, и трябваше да се въоръжа с повече търпение от обичайното, за да преплувам през тях, но не се разстроих особено, понеже всъщност не знаех къде отивам. Някъде напред, по Бейфрант Драйв, през Брикъл, към центъра. Не видях големи неонови надписи, окичени със светещи стрелки и окуражаващи думи, които да ме насочат: „Към дисекцията!“. Продължавах обаче. Вече приближавах пристанището и околовръстното Макартър зад него. Хвърлих поглед към кея. Над Гавърнмънт Кът се извисяваше корпусът на луксозен пътнически круизер. Нямаше и следа от кораб на „Кюнард“, разбира се. Аз обаче трескаво се опитвах да уловя някакъв знак. Всъщност не бях насочен към кораб за разходка по море — там е твърде оживено и персоналът си вре носа навсякъде. Стори ми се очевидно. Но някъде наблизо трябваше да има нещо, което да ми подскаже връзката. И какво означаваше всичко това? Нямах представа. Толкова настойчиво се взирах в кораба, че можех да разтопя кърмата, но Дебора така и не изскочи от трюма, за да затанцува по палубата.

Продължавах да се оглеждам. До кораба товарните кранове се извисяваха в небето като изоставен реквизит от „Междузвездни войни“. Малко по-нататък, в тъмното под крановете, едва различих някакви контейнери. Огромни, пръснати по земята, сякаш някое гигантско и много отегчено дете беше хвърлило кашона с играчките си и строителните му кубчета се бяха разпилели. Имаше и хладилни контейнери. А зад тях…

Дай малко назад, момче!

Кой шепнеше, кой мърмореше тихо на самотния Декстър? Кой седеше зад мен сега; чий сух кикот се носеше от задната седалка? И защо? Какво послание отекваше в безмозъчната ми празна глава?

Контейнерите.

Някои от тях бяха хладилни.

Защо обаче контейнерите? Поради какво причина трябваше да се интересувам от купчина студени, плътно затворени пространства?