Джеф Линдзи - Нощният ловец

Което, разбира се, той не беше. Определено не беше. Щях да открия някоя дреболия на снимките, която да докаже, че приликата е съвсем случайна, а фактът, че в такава степен улавям някои неща около убийствата, също несъмнено беше случаен. Да, това очевидно бе поредица от съвсем логични чудовищни съвпадения. Сигурно трябваше да кандидатствам за Книгата на Гинес. Зачудих се какъв ли е световният рекорд за това да не си убеден, че си извършил поредица убийства?

Сложих един диск на Филип Глас и се настаних в креслото си. Музиката раздвижи пустотата в мен и след няколко минути донякъде си възвърнах привичното за мен спокойствие и ледена логика. Отидох до компютъра и го пуснах. Сложих диска във флопито и разгледах снимките. Прехвърлях ги напред и назад и направих всичко, което знаех, за да изчистя образите. Пробвах неща, за които само бях чувал, импровизирах, но не се получи. В крайна сметка се оказах там, откъдето бях тръгнал. Просто беше невъзможно да се сдобия с резолюция, която да направи лицето на мъжа по-ясно. Въпреки това се взирах в снимките. Раздвижвах ги под различен ъгъл. Разпечатах ги и ги поднесох към светлината. Направих всичко, което би направил всеки нормален човек, и макар да останах доволен от имитацията, не открих друго, освен че човекът на снимките прилича на мен.

Не можех да си създам конкретно мнение за нищо, дори за дрехите му. Носеше риза, която можеше да е и бяла, и бежова, и жълта, или дори бледосиня. Светлината на паркинга го оцветяваше в розово-оранжево и беше противопоказана за всяко криминално разследване. Като оставим това и липсата на резолюция на картината, не можех да кажа повече. Носеше дълги светли свободни панталони. Почти стандартни дрехи, които всеки би могъл да облече, дори и аз. А аз се обличах толкова често по този начин, че стигаше да екипираш цял взвод подобия на Декстър.

Успях да увелича кадъра с камиона дотолкова, че да различа буквата „A“, а под нея „B“, последвано от „R“ и „C“ или „O“. Камионът обаче беше паркиран далеч от камерата и не успях да разчета повече.

Никоя от другите снимки не ми подсказа нищо. Отново прегледах цялата поредица: мъжът изчезва, отново се появява и после камионът тръгва. Нито един благоприятен ъгъл, нито случайни проблясъци към номера му — и никаква причина да кажа със сигурност, че това е или не е ловкият сънуващ Декстър.

Когато най-после вдигнах поглед от компютъра, вече бе нощ. Направих онова, което всеки нормален човек би направил още преди няколко часа: просто спрях. Нямаше какво друго да направя, освен да чакам Дебора. Щях да оставя бедната си изтерзана сестра да ме завлече до затвора. В крайна сметка по един или друг начин аз бях виновен. Наистина трябваше да ме затворят. Може би дори щяха да ме сложат в килията на Макхейл. Той щеше да ми покаже танца на плъха.

И с тази мисъл направих нещо наистина удивително.

Заспах.

Не сънувах нищо, нямах и усещането, че пътувам извън тялото си; не видях шествие от призрачни образи или обезглавени и обезкървени трупове. Нямаше подаръци, които да танцуват в главата ми. В нея нямаше нищо, дори аз не бях там. Нищо, освен един мрачен сън, сън извън времето. Въпреки това, когато телефонът ме събуди, знаех, че обаждането е свързано с Дебора. Знаех и че тя няма да дойде. Грабнах слушалката с потна ръка.

— Да?

— Обажда се капитан Матюс — каза гласът. — Искам да говоря с детектив Морган.

— Тя не е тук — отвърнах и сякаш краката ми се подкосиха при мисълта какво може да означава това.

— Хмм. Всъщност това не е… Кога си тръгна?

Инстинктивно хвърлих поглед към часовника. Девет и петнайсет. Изпотих се.

— Изобщо не е идвала — отвърнах.

— Казала е обаче, че тръгва към апартамента ти. Дежурна е, трябваше да е тук.

— Изобщо не е идвала тук.

— По дяволите! Казала е, че разполагаш с някакви улики, от които се нуждаем.

— Така е — потвърдих и затворих телефона.

Наистина разполагах с улики, това беше повече от сигурно. Само че не бях съвсем категоричен какво означават те. Трябваше обаче да реша, а не разполагах с много време. Или — ако трябва да съм по-точен — не мислех, че Дебора разполага с много време.

Отново не знаех откъде знам това. Не си казах: „Хванал е Дебора“. В ума ми не изникна някаква тревожна картина за надвиснала над нея гибел. Не бях споходен от ненадейно прозрение, нито си рекох: „Боже, Деб вече трябваше да е тук. Не й е присъщо да закъснява“. Просто когато се събудих, знаех, че Деб ще дойде да ме вземе, а тя не беше дошла. Знаех и какво означава това.