Джеф Линдзи - Нощният ловец

Да, наистина.

Много приличаше на Декстър.

Дебора трябва да бе отпратила младежа, защото когато отново вдигнах глава, бяхме сами. Тя стоеше пред мен. Въпреки синята униформа сега изобщо нямаше вид на ченге. Изглеждаше разстроена и сякаш не можеше да реши дали да крещи, или да плаче. Приличаше на мамичка, чието любимо малко момченце я е разочаровало особено много.

— Е? — попита тя.

Трябва да призная, че имаше право.

— Не е толкова страшно — уверих я. — А ти какво ще кажеш?

Тя ритна един стол. Той падна.

— По дяволите, Декстър, не ми се прави на остроумен. Кажи… Кажи, че не си ти! — Аз мълчах. — Добре, тогава ми кажи, че си ти! Само ми кажи НЕЩО! Каквото и да е.

— Аз… — Поклатих глава. Наистина нямаше какво да кажа, затова отново поклатих глава. — Почти съм сигурен, че не съм аз. Искам да кажа… не мисля, че съм аз. — Това и на мен ми прозвуча неубедително.

— Какво означава „почти сигурен“ — попита Деб. — Значи ли, че не си сигурен? Че има вероятност на снимката да си ти?

— Ами… — Брилянтен отговор на такъв въпрос, наистина. — Може би. Не зная.

— Какво означава „не зная“ — че не знаеш дали искаш да ми кажеш, или че наистина не знаеш дали на тази снимка си ти?

— Почти съм сигурен, че не съм аз, Дебора — повторих. — Наистина не съм сигурен. Обаче прилича на мен, нали?

— По дяволите! — Тя ритна падналия стол и той се блъсна в масата. — Как може да не знаеш, по дяволите?

— Малко ми е трудно да обясня.

— Пробвай!

Отворих уста, но за пръв път през живота ми от нея не излезе нищо. Сякаш останалото не беше достатъчно, но изглежда, и остроумието ми изневеряваше.

— Просто… Сънувах… тези неща, но… Деб, наистина не зная — едва измърморих.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите! — Дебора зарита стола.

Нямаше как да не приема нейния анализ на ситуацията.

Отново ме връхлетяха всички мои по-ранни догадки. Само че този път по-отчетливи и по-арогантни. Разбира се, че не съм аз, как бих могъл да съм аз? Нямаше ли да зная, ако бях аз? Очевидно не, скъпо момче. Очевидно ти нищо не знаеш. Понеже мрачните, скрити глъбини на нашите малки умове ни разправят всякакви неща, които се преливат с реалността, но снимките не лъжат.

Деб предприе нов ред от безмилостни атаки срещу стола. После ме изгледа. Лицето й пламтеше и повече от всякога очите й приличаха на очите на Хари.

— Добре. Ето как стоят нещата… — Примига и замълча за момент, сякаш двамата разбирахме, че току-що е изрекла нещо съвсем в стила на Хари.

За миг добих усещането, че Хари е в стаята, при мен и при Дебора, все едно и двамата бяхме много различни, но и двамата бяхме негови деца, два странни юмрука на неговото забележително наследство. Дебора разхлаби малко въображаемия корсет, в който се беше стегнала, и заприлича на човек. От известно време не я бях виждал такава. Остана задълго загледана в мен, после се извърна.

— Ти си ми брат, Декс.

До голяма степен бях сигурен, че не възнамеряваше да каже точно това.

— Никой няма да те обвини в нищо — уверих я.

— Майната ти, ти си ми брат! — озъби се тя и яростта й наистина ме изненада. — Не зная какво е станало между теб и баща ми. Никога не говорехте за това. Зная обаче как би постъпил.

— Щеше да ме предаде — казах аз и Дебора кимна. Нещо проблесна в очите й.

— Ти си единственият ми роднина, Декстър.

— Не е кой знае каква придобивка, нали?

Стояхме загледани един в друг. Гледах сълзата, която падна от лявото й око и се спусна по бузата й. Тя я избърса, пое дълбоко дъх и се извърна към прозореца.

— Не е — съгласи се. — Но той нямаше да те предаде. Аз обаче мисля да го направя. — Загледа се през прозореца далеч към хоризонта. — Трябва да приключа с разпитите. Оставям на теб да решиш дали тези свидетелства са актуални. Вземи диска, виж го на компютъра си и реши каквото имаш да решаваш. Ще мина да го прибера и да чуя какво ще ми кажеш, когато свърша тук и преди да поема дежурството си. — Погледна си часовника. — Ако трябва да те предам, ще го направя. — Отново ме загледа. — По дяволите, Декстър! — каза с обич и излезе.

Отидох до прозореца и погледнах навън. Под мен все така кипеше водовъртеж от полицаи, репортери и грачещи зяпачи. Далеч отвъд паркинга се виждаше магистралата. Колите и камионите профучаваха на границата на позволените за Маями деветдесет и пет мили в час. Отвъд магистралата, в мъглявата далечина, трептеше изгревът.

А тук, на преден план, стоеше зашеметеният и се взираше през прозореца към един град, който не говореше, а и да говореше, пак нямаше да му каже кой знае какво.