Джеф Линдзи - Нощният ловец

По дяволите, Декстър!

Не зная колко дълго съм стоял така, но все пак накрая осъзнах, че тук няма да намеря отговорите. Компютърът на нашия човек обаче сигурно можеше да ми каже нещо. Отидох до бюрото. Имаше записвачка. В най-горното чекмедже намерих кутия дискове. Сложих един във флопито, записах целия файл със снимки и извадих диска. Задържах го. Нямаше какво да кажа. Сигурно си въобразявах, но ми се стори, че дочух слабия кикот на неясния глас от задната седалка. За всеки случай изтрих файла от харддиска.

На излизане полицаите от Брауърд не ме спряха, нито ми казаха нещо, но зад безразличието им долових неотстъпчивост и подозрение.

Зачудих се дали демонстрират това, на което казват съзнание. Нямаше как всъщност да узная. За разлика от бедната Дебора, която се разкъсваше от чувство на лоялност към толкова много неща, че се чудех как ги съвместява в мозъка си. Възхищавах се на решението й да ме остави да реша приложимостта на доказателствата. Много красиво. Съвсем в стила на Хари. Все едно да оставиш зареден пистолет на масата пред виновен приятел и да си тръгнеш със съзнанието, че вината ще дръпне спусъка и ще спести на града съдебните разходи. В света на Хари човешкото съзнание не можеше да преживее подобен позор.

Както обаче Хари много добре знаеше, неговият свят отдавна беше мъртъв, а аз нямах съзнание. Затова не можех да осъзная позора, не можех да изпитам и чувство за вина. Разполагах само с един диск и с няколко снимки върху него. Естествено тази снимки бяха по-безсмислени и от съзнанието.

Трябваше да има някакво обяснение, според което Декстър не можеше да се разхожда с камион из Маями насън. Разбира се, повечето шофьори по пътя, изглежда, се справят с това, но поне когато потеглят, са отчасти будни, нали? А пък ето, аз — изпълнен с жизнерадост и с блеснал поглед — съвсем не съм човекът, който ще тръгне да скита из града и да убива несъзнателно. Не, аз бях човек, който иска да е буден във всеки миг. А и ако държим да сме изчерпателни, трябва да споменем нощта на околовръстното шосе. Физически беше невъзможно да хвърля главата към собствената си кола, нали?

Освен ако не държах да повярвам, че мога да съм на две места едновременно, в което имаше някакъв смисъл, ако приемех, че само съм си мислел, че съм седял там в колата си и съм гледал как някой хвърля главата, докато всъщност аз съм хвърлил главата към собствената си кола и после…

Не. Абсурдно. Не можех да искам последните отломки от мозъка ми да повярват в подобна небивалица. Трябваше да има някакво много просто логично обяснение и щях да го намеря — и макар да приличах на човек, който се опитва да убеди сам себе си, че под леглото няма нищо, ето, казвам го на висок глас.

„Има някакво просто, логично обяснение — казах си. И понеже никога не можеш да си сигурен кой те чува, добавих: — И под леглото няма нищо“.

Отново обаче единственият отговор, който получих, беше твърде многозначителното мълчание от страна на Мрачния странник.

Не открих отговора и на път за вкъщи въпреки обичайната жизнерадостна кръвожадност на останалите шофьори. Или ако трябва да съм съвсем искрен, не открих смислени отговори. Нелепите варианти изобилстваха. Те обаче кръжаха около неизменната главна презумпция, а именно че не всичко става единствено в главата на нашето любимо чудовище, а на мен ми беше много трудно да приема подобно нещо. Може би просто в момента не се чувствах по-луд от обикновено. Не откривах бели петна, нямах усещането, че мисля по-бавно или по по-особен начин, и до този момент не бях забелязал да водя разговори с невидими приятели.

Освен насън, разбира се, но това май не се брои. Не сме ли всички луди в сънищата си? Какво друго е сънят, в крайна сметка, освен процес, посредством който стоварваме лудостта си в непроницаемата яма на подсъзнанието и излизаме от другата страна, готови да ядем хляб вместо децата на съседа?

Като оставим сънищата, всичко останало изглеждаше съвсем смислено: някой хвърля главата към мен на околовръстното, оставя Барби в апартамента ми и подрежда телата по любопитни начини. Някой друг, не аз. Не скъпият мрачен Декстър. Онзи, когото бяха уловили снимките на този диск. Щях да разгледам записа и веднъж завинаги да докажа, че…

Че има голяма вероятност убиецът да съм аз?

Добре, Декстър. Много добре. Казах ти, че има логично обяснение. Някой друг, който всъщност съм аз. Разбира се. Много смислено, нали?

Прибрах се и внимателно огледах апартамента. Сякаш никой не ме чакаше. Нямаше и повод някой да ме чака, разбира се. Малко обезпокоително беше обаче, понеже този архибяс, който тероризираше целия град, знаеше къде живея. Доказал беше, че е от чудовищата, които са способни на всичко. По всяко време можеше да влезе и да остави още части от кукли. Особено ако той беше аз.