Джеф Линдзи - Нощният ловец

Той я беше хванал.

Хванал я беше заради мен — в това вече бях убеден. Обикаляше все по-близо и по-близо около мен — влизаше в апартамента ми, оставяше ми малки послания чрез жертвите си, дразнеше ме с намеци и бързо прелитащи картини, с внушения за онова, което правеше. А сега беше толкова близо, колкото беше възможно, без да е в същата стая. Отвлякъл беше Деб и чакаше с нея. Чакаше мен.

Къде обаче? И колко щеше да чака, преди да изгуби търпение и да започне играта без мен?

А аз много добре знаех кой ще му е другар в игрите без мен — Дебора. Дошла беше в апартамента ми, облечена за работа в костюм на проститутка, а той едва ли е мечтал за по-добър подарък. Сигурно си е помислил, че е Коледа. Хванал я е и тази вечер тя щеше да е жертвата му. Не исках да си я представям така — здраво завързана и разпъната да наблюдава как бавно и завинаги от нея изчезват ужасни части. Обаче сигурно щеше да стане точно така. При тези обстоятелства вечерта щеше да се превърне в щуро забавление, но не и за Дебора. Бях повече от сигурен, че не го искам. Не исках той да сътвори нещо дълготрайно и великолепно. Не и тази вечер. По-късно може би, с някой друг. Когато се поопознаем малко по-добре. Не и сега. Не с Дебора.

При тази мисъл, разбира се, всичко ми се стори по-поносимо. Много хубаво беше, че уредих този въпрос. Предпочитах сестра си жива, а не на малки обезкървени парчета. Чудесно, почти човешки от моя страна. Това вече беше уредено. Кое беше следващото? Сигурно можех да се обадя на Рита, да я заведа на кино или на разходка в парка. Или… я да видим — може би… Не зная… да спася Дебора? Да, това изглеждаше интересно. Обаче…

Как?

Имах някаква идея, разбира се. Познавах начина, по който той мисли — в крайна сметка нали и аз мислех като него. А той искаше да го намеря. Непрекъснато изпращаше това послание — явно и недвусмислено. Сигурен бях, че ще стигна до логичното и правилно местоположение, ако мога да изхвърля от главата си всички глупости, които ме разсейваха — всичките тези сънища, преследване на феи в духа на Ню Ейдж и какво ли още не. Той не би отвлякъл Деб, освен ако не мислеше, че ми е показал всичко, от което едно умно чудовище би имало нужда, за да го намери.

Добре тогава, умни Декстър — намери го. Хвани похитителя на Деб. Остави неумолимата си логика да проследи нишката на събитията в обратен ред като глутница северни вълци. Натисни педала на мозъка си докрай, остави въздушната струя да се втурне през реактивните синапси на мощния ти мозък, докато не стигне до красивото, неизбежно заключение. Хайде, Декстър, хайде!

Декстър?

Здрасти, има ли някой?

Очевидно не. Не чух въздушна струя от реактивни синапси. Чувствах се празен като никога. Нямаше я вихрушката на омаломощаващите емоции, разбира се, понеже не притежавах емоции, които да се завихрят. Резултатът обаче беше също толкова ужасяващ. Бях обезсилен и опустошен, сякаш наистина можех да чувствам. Дебора си беше отишла. Грозеше я ужасяващата опасност да се превърне в пленително произведение на пърформанса. А единствената й надежда да продължи съществуването си под някаква форма, различна от поредицата снимки на мъртви тела, която висеше на дъската в лабораторията на полицията, беше нейният разсипан, поразен от церебрална смърт брат. Бедният неразговорлив Декстър седи в някакво кресло, а мозъкът му се върти в кръг и гони собствената си опашка, докато той вие към луната.

Поех дълбоко дъх. Никога не бях искал повече да бъда себе си. Положих усилия да се съсредоточа, да се стегна и когато една малка част от Декстър се завърна и запълни ехото в черепната ми кутия, осъзнах просто колко по човешки глупав съм станал. Всъщност тук нямаше кой знае каква мистерия. Беше повече от очевидно. Моят приятел беше свършил всичко, освен да изпрати официално уведомление, в което да пише: „Имаме честта да Ви поканим на вивисекцията на Вашата сестра. Мрачното настроение препоръчително“. Дори тази логика беше отвяна от пулсиращия ми череп от една нова мисъл, която си запроправя път, за да се материализира, изпълнена с дефектна логика.

Когато Деб бе изчезнала, аз спях.

Възможно ли бе това отново да означава, че съм го направил, без да го съзнавам? Ами ако някъде вече съм разчленил Деб и съм я натъпкал в някой малък студен склад и…

Склад? Откъде ми дойде това?

Усещането за затвореност… правилният избор на сервизното помещение при хокейното игрище… студеният въздух, който пронизва гърба ми… Защо това имаше такова значение? Защо непрекъснато се връщах към него? Каквото и да се случеше, аз правех все едно и също. Връщах се към едни и същи нелогични сетивни спомени, а нямаше причина да го правя, поне според мен. Какво означаваха те? И защо изобщо трябваше да ми пука какво означават? Защото без разлика дали означаваха нещо, или не, те бяха единственото, с което можех да продължа. Трябваше да открия място, което да съответства на усещането за студена и непосредствена правилност. Нямаше друг начин, трябваше да го открия това място. Там щях да намеря Дебора, да намеря и себе си или не-себе си. Елементарно, нали?