Джеф Линдзи - Нощният ловец

А, да. Добре. След като поставяш въпроса по този начин…

Възможно ли бе тук да е бъдещото местоположение на музея, указващ родното място на Декстър? С автентични, сякаш взети от натура експонати, включително редкия жив пърформанс с единствената сестра на Декстър.

Рязко извих волана и се измъкнах под носа на едно беемве с шумен клаксон. Показах среден пръст. Веднъж и аз да шофирам като кореняк от Маями, какъвто всъщност съм. После дадох газ към околовръстното.

Корабът остана отляво. Вдясно беше зоната с разхвърляните контейнери, заобиколена от верига и бодлива тел. Минах веднъж по алеята към кея и се опитах да овладея надигащата се вълна на увереност и високопарния хор на онова, което напомняше колежански бойни песни в изпълнение на Мрачния странник. Алеята свършваше при павилиона на пазача, контейнерите бяха доста по-нататък. Имаше врата, около която се мотаеха неколцина униформени господа. Невъзможно беше да продължа, без да отговоря на няколко неудобни въпроса. Да, искам да вляза и да поогледам. Нали разбирате, мисля, че тук мястото не е лошо за един приятел, който иска да накълца сестра ми.

Пресякох редица оранжеви конуси по средата на шосето, на около двайсетина метра от портала, и завих по пътя, по който бях дошъл. Сега корабът се издигаше вдясно. Свих вляво непосредствено преди моста към сушата и навлязох в обширна зона с терминал в единия край и ограда в другия. Оградата беше живописно окичена с парафирани от митницата на Съединените щати знаци, които заплашваха с най-строго наказание всеки, който пристъпи отвъд нея.

Оградата следваше главния път покрай голям, празен в този час паркинг. Обиколих го бавно, без да откъсвам поглед от контейнерите от другата страна. Навярно бяха от чуждестранни пристанища и чакаха да минат през митницата. Достъпът беше строго контролиран. Много трудно би било който и да е от тях да бъде внесен или изнесен от района, особено ако съдържа въпросния товар от телесни части и други подобни. Или трябваше да намеря някоя друга зона, или да призная, че преследването на неясни усещания, провокирани от поредица идиотски сънища и една оскъдно облечена кукла, си е чиста загуба на време. Колкото по-скоро признаех това, толкова по-голям беше шансът да намеря Дебора. Тя не беше тук. Нямаше и причина да е.

Най-после една логична мисъл. Вече се чувствах по-добре и несъмнено трябваше да съм доволен от това… но видях камиона с познати надписи, паркиран непосредствено зад оградата. Рекламата гласеше: „Алонсо Брадърс“. Тайфата в дъното на мозъка ми запя прекалено високо, че да чуя собственото си самодоволно хилене, затова забавих и спрях. По-умната част от мен тропаше на входната врата на мозъка ми и викаше: „Побързай! Побързай! Върви-върви-върви!“. Там отзад обаче влечугото се плъзна до прозореца с предпазлив и трепкащ език и аз застинах задълго неподвижен, преди накрая да сляза от колата.

Отидох до оградата и се изправих почти като актьор от филм за концентрационен лагер от времето на Втората световна война — с вкопчени в мрежата пръсти и впит гладен поглед в онова, което лежеше само на няколко непостижими метра от другата страна. Убеден бях, че трябва да има някакъв прост начин за създание с удивителен интелект като мен да влезе вътре, но неспособността ми да свържа една мисъл с друга навярно е показателна за състоянието, в което бях. Исках да вляза, а не можех. Затова стоях, прилепнал до оградата, и зяпах през нея с пълното съзнание, че всичко, което има някакво значение, е там, само на няколко метра, а аз съм абсолютно неспособен да накарам гениалния си мозък да се нахвърли върху този проблем и да уловя отговора, когато той отскочи. Понякога умът избира лоши моменти, за да тръгне на разходка, нали?

Часовникът на задната седалка тиктакаше. Трябваше да тръгна напред — и то точно сега. Висях подозрително в една добре охранявана зона, а беше и нощ. Всеки момент някой от охраната щеше да прояви интерес към привлекателния млад мъж, който интелигентно наднича през оградата. Налагаше се да се размърдам и да намеря начин да вляза с колата. Отстъпих и обгърнах оградата с последен влюбен поглед. Точно тук, където краката ми я бяха докосвали, отчетливо се виждаше процеп. Брънките бяха срязани колкото да позволят на всеки човек, дори на добро ченге като мен, да се промъкне. Сигурно мрежата бе срязана тази вечер, след като са паркирали камиона.

Поредното ми откритие.

Бавно се върнах назад. Чувствах, че върху лицето ми автоматично се установява разсеяна усмивка от типа „А, здрасти“ — моята маска за прикритие. А, здрасти, офицер, просто се разхождам. Хубава вечер да разчлениш нечие тяло, нали? Жизнерадостно се плъзнах към колата си, оглеждах се, но не виждах нищо освен луната над водата — щастливо си свируках, когато се качих и потеглих. Сякаш никой не ми обръщаше никакво внимание — освен, разбира се, възторжения хор в главата ми. Свих към паркинга над кораба, на петдесетина метра от моята малка врата към Рая, дело на човешка ръка. Имаше още няколко коли. Никой нямаше да забележи моята.