Джеф Линдзи - Нощният ловец

— Добре — каза тя и кимна към колата си. — Ела.

Отидох. Тя свърна към шосето, а после се насочи към вратата. Дори по това време имаше движение и дори опашка. Детектив Ла Гуерта натисна педала на синия си шевролет и се озова начело на колоната. Стигнахме патрулния павилион, съпроводени от писък на клаксони и приглушени викове.

Човекът от охраната — слаб мускулест чернокож — се приведе напред.

— Госпожо, не можете…

— Полиция. — Тя показа значката си. — Отворете. — Каза го толкова авторитетно, че едва не скочих от колата сам да й отворя.

Чернокожият обаче замръзна, пое дълбоко дъх и хвърли нервен поглед към павилиона.

— Не мога просто така да…

— Отвори шибаната врата, казах! — Тя размаха значката и той най-накрая се размрази и каза:

— Искам да видя значката. — Ла Гуерта небрежно я вдигна и той трябваше да пристъпи напред, за да я види. Намръщи се, но не намери нищо, за което да възрази. — Хм. Ще ми кажете ли все пак какво ви интересува тук?

— Мога да ти кажа, че ако не отвориш вратата до две секунди, ще те сложа в багажника си, ще те закарам в управлението, ще те тикна в килия с педерасти и ще забравя къде съм те сложила.

— Просто се опитвах да ви помогна. — Чернокожият се изправи и викна през рамо. — Тавио, отвори!

Вратата се отвори и се стрелнахме напред.

— Кучият му син знае, че тук става нещо, за което не иска да разбера. — Растящото вълнение в гласа й се смесваше с известна развеселеност. — Тази вечер обаче не ни пука за контрабандистите. Къде отиваме?

— Не зная — отвърнах. — Мисля, че трябва да започнем оттам, където е оставил камиона си.

Тя кимна и ускори по пътеката между струпаните контейнери.

— Ако му се налага да пренесе някакво тяло, навярно е паркирал близо до мястото, където отива. — Когато наближихме оградата, тя забави и предпазливо насочи колата на двайсетина метра от камиона. После спря. — Да видим оградата — каза и се измъкна от колата.

Последвах я. Ла Гуерта стъпи върху нещо, което не й хареса, вдигна крак, за да си огледа обувката, и изруга.

Проврях се покрай нея с разтуптяно сърце и тръгнах към камиона. Пробвах вратите. Заключени бяха, а двата малки прозореца отзад бяха боядисани отвътре. Въпреки това стъпих на бронята и се опитах да надникна, но в боята нямаше пролуки. Наведох се и заоглеждах земята. По-скоро почувствах, отколкото чух, че Ла Гуерта е зад мен.

— Какво откри? — попита тя и аз се изправих.

— Нищо. Задните прозорци са боядисани отвътре.

— Можеш ли да погледнеш отпред?

Заобиколих откъм предната страна. Там също нямаше никакви улики. Зад предното стъкло имаше защитен екран, който проваляше всяка възможност да погледна в кабината. Качих се на предната броня, а оттам и на капака, пропълзях отдясно наляво, но и в защитния екран нямаше пролуки.

— Нищо — казах и слязох.

— Добре. — Ла Гуерта ме изгледа някак сънено. Връхчето на езика й едва се подаваше. — Къде отиваме сега?

„Насам — прошепна някой в мозъка ми. — Ей там“. Погледнах вдясно, накъдето сочеха кикотещите се въображаеми пръсти, а после пак Ла Гуерта, която не ме изпускаше от немигащия си поглед на гладна тигрица.

— Аз тръгвам наляво. Ще се срещнем по средата.

— Добре. — Ла Гуерта се усмихна арогантно. — Обаче аз тръгвам наляво.

Положих усилия, за да изглеждам изненадан и разочарован, и предполагам, че успях да възпроизведа някакъв приемлив вариант, понеже тя все така не откъсваше поглед от мен. Накрая кимна и повтори:

— Добре. — И тръгна към първата редица контейнери.

А аз останах сам с моя стеснителен вътрешен приятел. И сега какво? Какво да правя сега, след като изиграх Ла Гуерта да ме остави да тръгна вдясно? В крайна сметка нямах причина да вярвам, че посоката превъзхожда с нещо варианта вляво или че, пак поради този повод, не е по-добре да си стоя до оградата. Насочваше ме единствено шумната глъч в мен, а нима това не беше наистина достатъчно? Когато си затворен в ледената кула на чистия разум, както аз съм бил винаги, естествено започваш да търсиш логически алюзии, които да те насочват във вътрешните механизми на действието. Както и съвсем естествено пренебрегваш необективния ирационален писък на високите хармонични гласове от приземния етаж на мозъка ти, които се опитват да те запратят с ритъма на бърз шотландски танц на майната ти.

Що се отнася до останалото — до подробност като тази накъде да тръгна, — огледах дългите неправилни редици контейнери. От другата страна, където Ла Гуерта бе отишла да покорява сама непознати ширини, имаше няколко редици ярко боядисани ремаркета. А пред мен, пръснати отдясно, бяха спедиторските контейнери.