Джеф Линдзи - Нощният ловец

Не понасях дори домашни любимци. Животните ме мразеха. Веднъж си купих куче. Цели два дни то лая и ви срещу мен в изблик на безпаметна, неизчерпаема ярост, преди да се отърва от него. Пробвах с костенурка. Докоснах я веднъж и тя не си показа повече главата от корубата, а няколко дни по-късно умря. Вместо да ме види или отново да понесе докосването ми — умря.

Никой и нищо не ме обичаше, нямаше и да ме обикне. Не и мен, най-малко пък мен. Аз знаех какво представлявам, знаех, че не мога да бъда обичан. Сам съм на този свят. Съвсем сам, като оставим Дебора. И разбира се, онова Нещо отвътре, което не излиза много често, за да си поиграем. Всъщност то не играе с мен, то ме кара да си намерим някой друг, с когото да си играем.

Затова, доколкото ми беше по силите, харесвах милата Дебора. Това сигурно не може да се нарече обич, но бих предпочел тя да е щастлива.

А тя, милата Дебора, седеше пред мен нещастна. Моето семейство. Гледаше ме и не знаеше какво да каже, но беше по-близо до вероятността да го каже от всякога.

— Е — почнах, — всъщност…

— Знаех си! Наистина имаш нещо предвид!

— Не пречи на транса ми, Дебора. Общувам със света на духовното.

— Казвай де! — възкликна тя.

— Ключът е в прекъснатия разрез, Деб. В левия крак.

— Какво имаш предвид?

— Ла Гуерта мисли, че убиецът е бил изненадан. В смисъл — стреснат. Изгубил е самообладание и не е довършил.

— Снощи тя ме накара да разпитам проститутките дали не са видели нещо. Все някой трябва да е видял нещо.

— О, хайде, недей и ти — казах. — Помисли, Дебора. Ако е бил прекъснат, ако е бил прекалено изплашен, за да завърши…

— Опаковъчната хартия — изломоти тя. — Имал е достатъчно време, за да опакова тялото, да почисти… — Изглеждаше слисана. — По дяволите! След като е бил изненадан!?

Заплясках с ръце и й отправих сияйна усмивка.

— Браво, мис Марпъл.

— Тогава няма смисъл.

— Тъкмо напротив. Ако е разполагал с достатъчно време, но ритуалът не е завършен както трябва — а не забравяй, Деб, че ритуалът е почти всичко — какъв е изводът?

— Защо не вземеш просто да ми кажеш, за бога? — изсъска тя.

— Какво интересно намираш в това?

— По дяволите! — въздъхна тежко Дебора. — Добре, Декс. Ако не е бил прекъснат, но не е довършил… По дяволите! Частта с опаковането по-важна ли е от рязането?

Погледнах я съчувствено.

— Не, Деб. Помисли. Тази е петата, съвършено еднаква с останалите. Четири леви крака, срязани съвършено, а сега — номер пет… — Свих рамене и я погледнах с повдигната вежда.

— О, Декстър! Отде да знам? Може да са му трябвали само четири леви крака. Може… Не зная, кълна се, не зная. Какво?

Усмихнах се и поклатих глава. За мен всичко беше само очевидно.

— Възбудата си е отишла, Деб. Просто нещо не е било наред. Не е работило. Някаква съществена част от магията, която прави нещата съвършени, е изчезнала.

— И от мен се очаква да проумея за какво става дума?

— Все някой трябва да го направи, не мислиш ли? Преди да спре, той просто малко си е поиграл. Търсил е вдъхновение, но не е намерил.

Тя се намръщи.

— Значи е приключил? И няма да направи отново подобно нещо?

— О, не, за бога, не, Деб! — Разсмях се. — Тъкмо напротив. Ако си проповедник и искрено вярваш в Бог, но не можеш да намериш правилния начин да му отдадеш почитта си, какво ще направиш?

— Ще продължавам да опитвам — отвърна тя, — докато нещата не се получат. — Взря се настойчиво в мен. — Боже, наистина ли мислиш така? Че скоро ще го направи пак?

— Само догадка — казах скромно. — Може и да греша.

Обаче знаех, че не греша.

— Трябва да намерим начин да го хванем, когато направи нов опит — каза тя, — а не да търсим някакъв несъществуващ свидетел. — Стана и тръгна към вратата. — Ще ти се обадя. Чао!

И излезе.

Надникнах в белия хартиен плик. Нищо не бе останало в него — дори трохичка. Приличаше на мен: чист и крехък отвън, а вътре празен.

Сгънах го и го пуснах в кошчето до бюрото. Тази сутрин имах работа. Истинска, официална, полицейска работа. Трябваше да напечатам един дълъг доклад, да подредя снимките към него, да сортирам доказателствата. Рутинен случай — двойно убийство, което навярно никога няма да стигне до съда. Аз обаче исках да съм сигурен, че всичко, до което се докосна, е добре организирано.

А и бях заинтригуван. Трудно разчетох кървавите петна. Оказа се почти невъзможно да намеря мястото, на което артериалните пръски на двете жертви (а те явно се бяха движили) и капките от онова, което приличаше на ножовка, се смесваха. За да покрия цялата стая, ми се наложи да употребя две бутилки луминол, които проявяват и най-малките пръски, но са скъпи — по 12 долара едната.