Джеф Линдзи - Нощният ловец

Няма какво да кажа. Старателно загребвам шепа борови иглички и чакам Хари пак да заговори.

— Откога го правиш?

Взирам се в лицето на Хари, после извръщам очи към плажа отвъд просеката. Нашата лодка е там и леко се полюлява на вълните. Вдясно горят светлините на Маями — меки бели светлини. Не разбирам накъде бие Хари, нито какво иска да чуе. Но той е моят праволинеен осиновител и истината винаги го привлича. Моят осиновител винаги знае или открива каквото търси.

— От година и половина — отвръщам.

Хари кима.

— Защо започна?

Хубав въпрос, чийто отговор определено надхвърля възможностите ми на четиринайсетгодишно момче.

— Ами просто… някак си… трябваше. — Дори на онази възраст мога да се измъквам.

— Чуваш ли някакъв глас? — интересува се той. — Нещо или някой, който да ти казва какво да направиш или че трябва да го направиш?

— Ами — повтарям с цялото красноречие на четиринайсетгодишен, — не съвсем.

— Разкажи ми — настоява Хари.

О, да, луната, кръглата натежала луна — нещо по-голямо, което да погледаш. Сграбчвам още една шепа борови иглички. Лицето ми е червено, сякаш баща ми ме е помолил да му разкажа за сексуалните си фантазии. Което в известен смисъл…

— То всъщност… някак си, нали знаеш, чувстваш нещо — казвам аз. — Отвътре. Наблюдава те. Може, как да го кажа — да се смее? Всъщност не е глас, просто…

Красноречиво свиване на рамене от тийнейджър. Хари обаче, изглежда, разбира.

— И това нещо те кара да убиваш разни неща.

Някъде високо горе прелита самолет.

— Не, всъщност не ме кара — отвръщам. — Просто прави така, че убийството да изглежда добра идея.

— Искал ли си някога да убиеш нещо друго? Нещо по-голямо от куче?

Опитвам се да отговоря, но в гърлото ми е заседнало нещо. Прочиствам го.

— Да — отвръщам.

— Някой човек?

— Никой в частност, татко. Просто… — Отново присвивам рамене.

— Защо не го направи?

— Ами… Мислех, че няма да ви хареса. На теб и на мама.

— Това ли единствено те възпря?

— Аз, ъъ… не исках, ъъ, да ви ядосам. Ъъ… нали знаеш, да се разочаровате от мен. — Хвърлям крадешком поглед към Хари. Той ме гледа, без да мигне. — Затова ли дойдохме тук, татко? За да поговорим?

— Да — отвръща Хари. — Трябва да го уредим.

Да го уредим. О, да, една идея, съвсем в духа на Хари за това как трябва да бъде изживян животът — със стерилни кьошета и лъснати обувки. Защото дори тогава знаех, че необходимостта от време на време да убиваш някого рано или късно неизменно ще те докара дотам, че нещата около теб да бъдат уреждани.

— Как? — питам и той задълго вперва тежък поглед в мен, а после кима, понеже се е уверил, че неотлъчно следя мисълта му.

— Добро момче — казва той. — Виж, сега… — И макар да е казал „сега“, минава много време, преди отново да заговори.

Проследявам с поглед светлините на една яхта, която минава наблизо, на около сто и петдесет метра от нашия плаж. Кубинската музика заглушава звука от мотора.

— Виж — повтаря Хари и аз вдигам очи към него. Той обаче отклонява поглед встрани, отвъд замиращия огън, някъде там, в бъдещето. — Ето как се прави — казва той, а аз слушам внимателно. Когато Хари иска да доведе до съзнанието ти някоя истина от по-висок порядък, той говори така. Както и когато ми показа как да изненадам някого с някакъв проблем или как да го заблудя. „Ето как се прави“ — казва той и винаги се оказва точно така, както той казва.

— Аз остарявам, Декстър. — Изчаква ме да възразя, но аз не го правя и той кима. — Мисля, че когато започнат да остаряват, хората могат да погледнат на нещата по по-различен начин. Не че се размекват или започват да ги виждат в полутонове вместо в бяло и черно. Не, аз наистина вярвам, че сега разбирам нещата по по-различен начин. По-добре. — Поглежда ме. Погледът на Хари. Любов, макар и със сини очи.

— И? — питам.

— Преди десет години щях да те изпратя в специализирано заведение — казва той и аз премигвам. Почти изпитвам болка, макар че и сам съм си го помислял. — Сега — продължава той, — мисля, че разбирам по-добре. Сега разбирам кой си и зная, че си добро дете.

— Не — отвръщам аз. Гласът ми е съвсем слаб, съвсем тих, но Хари ме чува.

— Да — казва твърдо той. — Ти си добро дете, Декс, зная това. Зная го — казва този път по-скоро на себе си и за да ме впечатли може би, а после впива поглед в мен. — Иначе нямаше да те интересува какво аз или майка ти мислим за това. Просто щеше да го правиш. Няма как да му се противопоставиш, зная. Понеже… — Той млъква и остава загледан в мен за момент. Аз се чувствам много неудобно. — Какво си спомняш отпреди? — пита ме той. — Знаеш, преди да те вземем.