Джеф Линдзи - Нощният ловец

Голямата загадка на деня си оставаше левият крак. Както бе отбелязал Анхел, десният бе насечен на няколко чисти къса — през бедрото, коляното и глезена. Не и левият обаче. Той бе разчленен на две части, чисто опаковани. Аха, каза Ла Гуерта, този гений на мисълта, някой е прекъснал убиеца, изненадал го е, изплашил го е и той не е довършил започнатото. Видели са го и го е обзела паника. И насочи всичките си усилия в търсенето на този свидетел.

В теорията на Ла Гуерта относно това малко прекъсване обаче имаше един проблем. Нещо незначително, дребно може би, но… Цялото тяло бе педантично почистено и опаковано, най-вероятно след като е било разчленено. И тогава е било внимателно транспортирано до контейнера, очевидно при наличието на достатъчно време и усърдие от страна на убиеца да не допусне някоя грешка и да не остави следи. Или никой не бе посочил това на Ла Гуерта, или — чудо на чудесата! — обаче, изглежда, беше възможно и никой друг да не го е забелязал. Напълно възможно. Полицейската работа е до голяма степен рутинна и се свежда до нагаждането на детайлите към определени шаблони. А ако шаблонът е съвсем нов, разследването може да заприлича на трима слепци, които изучават слон с микроскоп.

Но понеже аз не бях нито сляп, нито затормозен от рутината, ми изглеждаше по-вероятно убиецът просто да е останал неудовлетворен. Много време, отдадено на работа, но това беше петото убийство от този вид. Дали не му се бе сторило отегчително просто да кълца тялото? Дали нашето момче не търсеше нещо друго, нещо различно? Нова насока, неизпробван досега акцент?

Почти усещах фрустрацията му. Да стигне толкова далеч, едва ли не до края, да реже остатъците така, че да ги опакова в хартия за подаръци… И тогава неочаквано идва просветлението: ето, нещо не е наред. Coitus interruptus.

Този вариант вече не го е удовлетворявал. Трябвал му е нов подход. Той се опитваше да изрази нещо — и още не бе открил подходящия за себе си изказ. А по мое мнение — ако бях аз, искам да кажа, — това много би ме разстроило. И е твърде вероятно да ме тласне към търсенето на друг отговор.

Скоро.

Ла Гуерта обаче търсеше свидетел. Нямаше да го намери. Имаше работа с хладнокръвно, педантично чудовище — съвършено очарователно за мен. И какво можех да направя аз с това очарование? Не бях сигурен. Ето защо се оттеглих да обмисля нещата в лодката си.

Едно „Донзи“ едва не отнесе носа ми със седемдесет мили в час. Аз помахах щастливо и се върнах към действителността. Приближавах Стилтсвил — най-самотните стари наколни къщи във водата близо до Кейп Флорида. Бях се насочил към голям кръг, който не водеше наникъде, и оставих мислите си да следват същата мудна дъга.

Какво да правя?

В падащия мрак различавах само Елиът Кий отдясно. И както винаги си спомних къмпинга, на който дойдохме с Хари Морган. Така нареченият ми баща. Доброто ченге.

Ти си различен, Декстър.

Да, Хари, така е.

Можеш обаче да се научиш да владееш това различие и да го използваш конструктивно.

Добре, Хари. Щом така мислиш. Как?

И той ми каза.

Нищо не може да се сравни със звездното небе на Южна Дакота, когато си на четиринайсет и си на къмпинг с баща си. Пък бил той и не съвсем истински баща. Разбира се, всяка емоция е изключена, макар гледката на безбройните звезди да те изпълва със задоволство. Ти просто не чувстваш. И отчасти заради това си тук.

Огънят е угаснал, звездите блестят необичайно ярко, а милият ти осиновител известно време мълчи, после отпива от старовремската манерка, която е измъкнал от страничния джоб на войнишката си раница. Не го бива много в това. За разлика от толкова други стари ченгета, той не пие. Сега обаче манерката е празна и вече е време той да произнесе онова, което го мъчи, ако изобщо мисли да го споделя.

— Ти си различен, Декстър — казва той.

Отмествам очи от ярките звезди. Последните отблясъци на огъня хвърлят сенки из тясната песъчлива просека. Играят върху лицето на Хари. Струва ми се странен. Никога не го съм виждал такъв. Твърд, нещастен, малко замаян.

— Какво имаш предвид, татко?

Той не ме поглежда.

— Семейство Билъп казват, че Бъди е изчезнал.

— Дребно кресливо нищожество. По цяла нощ лаеше. Мама не можеше да спи.

Разбира се, мама се нуждае от сън. Когато умираш от рак, имаш нужда от много сън, а тя не можеше да спи заради това ужасно дребно псе от другата страна на улицата, което лаеше на всеки лист, отвян върху тротоара.

— Намерих гроба — казва Хари. — В него имаше много кости, Декстър. И не само на Бъди.