Джеф Линдзи - Нощният ловец

Докато стигна до работа, дъждът бе спрял. Слънцето блестеше и когато влязох във фоайето, от тротоара се надигаше пара. Показах служебната си карта и тръгнах нагоре по стълбите.

Деб вече ме чакаше.

Не изглеждаше особено щастлива. Разбира се, тя рядко изглежда щастлива. Ченге е в крайна сметка, а повечето ченгета не могат да му хванат цаката. Твърде много дежурства, през които се опитват да не приличат на хора. Това им придава особено, малко слисано изражение.

— Здрасти, Деб — казах и сложих хрускавия плик на бюрото си.

— Къде беше снощи? — попита тя. Наистина беше много кисела. Скоро мимическите бръчки щяха да станат постоянни и да съсипят великолепното й лице: дълбоки сини одухотворени от интелигентност очи и малко, изпъстрено с лунички вирнато носле. Обрамчени от черна коса деликатни черти, понастоящем оплескани с около три килограма и половина евтин грим.

Погледнах я с обич. Очевидно идваше от работа. Днес носеше дантелен сутиен, яркорозови шорти от някаква синтетична материя и златни обувки с високи токчета.

— Остави ме ти мен — отвърнах. — Ти къде беше?

Тя пламна. Мразеше да носи друго освен чисти изгладени блузи.

— Опитах да се свържа с теб — каза тя.

— Съжалявам.

— Да бе!

Отпуснах се безмълвно на стола си. На Деб й харесваше да си излива яда върху мен. Затова е семейството, нали?

— Какво толкова важно имаш да ми кажеш?

— Изолират ме — ядно изтърси тя, отвори плика и надникна какво нося.

— А ти какво очакваш? — попитах. — Знаеш какво е отношението на Ла Гуерта към теб.

Деб измъкна кифлата и лакомо се нахвърли върху нея.

— Очаквах — заговори тя с пълна уста — да ме включат. Както каза капитанът.

— Нямаш старшинство. Нито пък тактически подход.

Тя смачка плика и го хвърли към главата ми. Пропусна.

— По дяволите, Декстър, много добре знаеш, че заслужавам да съм в отдел „Убийства“. Не я понасям — тя изпъна ластичната презрамка на сутиена си и прокара длан по оскъдния си костюм — тази идиотщина.

Кимнах и казах:

— Обаче ти стои добре.

Лицето й се изкриви в грозна гримаса: гняв и отвращение се състезаваха за пространство.

— Отвратително! — възкликна тя. — Не мога да продължа така. Кълна се, ще полудея.

— Много ми е рано, за да проумея какво става, Деб.

— Майната ти! — Говорете каквото щете за полицейската работа, но тя съсипваше речника на Дебора. Деб ме измери със студен, твърд поглед на ченге, първия от този вид, който получавах от нея. Погледът на Хари. Същите очи, същото усещане, че гледа през теб и съзира истината. — Не ме баламосвай, Декс — изсъска Дебора. — В повечето случаи ти беше достатъчно само да погледнеш тялото и да кажеш кой е убиецът. Никога не съм те питала как го правиш, но ако имаш някаква идея относно този случай, трябва да я чуя. — Тя ритна яростно и остави драскотина върху бюрото ми. — По дяволите, искам да съблека този тъп костюм.

— Всички ще се радваме да станем свидетели на това, Морган — разнесе се дълбок неискрен глас откъм вратата зад нея. Вдигнах поглед. Винс Масуока се хилеше насреща ни.

— Ти няма да знаеш какво да правиш, Винс — отвърна му Деб.

Той се ухили още по-широко с лъчезарната си фалшива усмивка от учебник.

— Защо не пробваме и да видим?

— Само в сънищата ти, Винс — Тя се нацупи по начин, който не бях виждал от дванайсетата й година.

Винс кимна към смачкания плик върху бюрото ми.

— Твой ред беше, сладък. Какво си ми донесъл? Къде е?

— Съжалявам, Винс, Деби ти изяде кифлата.

— Нямам нищо против. — Гримасата върху ухиленото му лице пак уподоби похот. — Аз пък ще изям нейната желирана кифла. Дължиш ми една голяма поничка, Декс.

— Единствената голяма поничка, с която ще можеш да се похвалиш — отбеляза Дебора.

— Въпросът не е в размера на поничката, а във вещината на пекаря — каза Винс.

— Моля ви — намесих се. — Вие двамата скоро ще се сбиете. Много е рано да сте толкова остроумни.

— Ха-ха — закиска се Винс с ужасния си фалшив смях. — Ха-ха-ха-ха. До скоро, и не забравяй поничката. — Намигна и тръгна по коридора към микроскопа си.

— Е, какво измисли? — запита Деб.

Деб беше убедена, че от време на време ме спохождат прозрения. И имаше основание. Обикновено прозренията ми са свързани с брутални мъжаги, на които им харесва, просто ей така, на всеки няколко седмици да накълцват по някой нещастник. Дебора ме бе виждала да се намесвам елегантно и ефективно с някой факт, за чието съществуване другите и не подозираха. Никога не казваше нищо, но пък е дяволски добро ченге и от известно време питаеше известни подозрения към мен. Не знаеше точно за какво става дума, но усещаше, че нещо не е наред, и това адски я тормозеше, понеже в крайна сметка тя ме обичаше. Последното живо същество на тази земя, което ме обичаше. Не става дума за самосъжаление, а за най-хладно и прозрачно себепознание. Мен хората не ме обичат. В съответствие с плана на Хари, аз се опитвах да си създам връзки с околните, да вляза в някакви взаимоотношения и дори — в моментите на най-голяма глупост — да се влюбя. Обаче не се получаваше. Нещо в мен беше счупено или липсваше и рано или късно другият ме хващаше, че играя, или пък настъпваше някоя от „онези нощи“.