Джеф Линдзи - Нощният ловец

Добре, ако трябва да сме обективни, навярно такъв мъж е съществувал във викторианска Англия. Там на всеки ъгъл имало по някой бардак, където той можел да изпусне парата, преди да се отдаде на високопарните изявления на платоничната любов. Не и в Маями от двайсет и първи век обаче, доколкото зная.

А пък аз мога съвършено да имитирам тези неща. И всъщност го исках. Нямах интерес към евентуална сексуална връзка. Имах нужда от прикритие, а Рита беше точно това, от което се нуждаех.

Както вече казах, тя беше много представителна. Дребна, бъбрива, сприхава, със слаба атлетична фигура, къса руса коса и сини очи. Фанатичка на тема фитнес — посвещаваше цялото си свободно време на бягане, колоездене и още какво ли не. Да отделя пот всъщност беше едно от любимите й занимания. Покорила бе Евърглейдс с велосипед, тичаше по пет километра и дори вдигаше гири.

А най-хубавото във всичко бяха двете й деца. Астор бе на осем, Коуди — на пет. И двамата бяха много тихи. Нямаше как да не са тихи, разбира се. Децата на родители, които често се опитват да се изпотрепят с мебелите, са склонни към известна затвореност. Всяко дете, отгледано в зона на ужасите, е затворено. Понякога обаче такива деца могат да бъдат спасени — вижте мен. Като дете съм изтърпял един бог знае какви ужаси и пак съм оцелял: ето ме — полезен гражданин, стълб на обществото.

Сигурно така можех да си обясня странната си слабост към Астор и Коуди. Аз наистина ги харесвах, а не виждах никакъв смисъл в това. Зная кой съм и разбирам много от свързаните с мен неща. Една от моите странности обаче, която напълно ме обърква, е отношението ми към децата.

Аз обичам децата.

Те са много важни за мен.

Наистина не го разбирам това. И пет пари не бих дал, ако се случи така, че всяко създание на този свят изведнъж предаде богу дух, в това число аз самият и Дебора. За мен другите са стойностни колкото градинска мебел. Лишен съм от усещане за реалността на другите, както красноречиво биха се изразили психоаналитиците. И този факт не ме обременява.

Но децата — децата са нещо различно.

С Рита се срещахме вече година и половина и през цялото това време аз бавно и преднамерено печелех Астор и Коуди. Помнех рождените им дати, дните за проверка на ученическите им бележници, празниците. Ходех у тях, без да им се натрапвам. Можеше да ми се има доверие.

Странно наистина, но беше така.

Аз бях единственият мъж, на когото те наистина можеха да се доверят. Рита възприемаше това като част от дългото ми ухажване. Да й покажа, че децата ме харесват, а пък кой знае? Всъщност държах повече на тях, отколкото на нея. Сигурно вече беше прекалено късно, но не исках да ги виждам как растат и заприличват на мен.

Този петък отвори Астор. Носеше огромна фланелка, на която пишеше „ЗЛИ ПЛЪХОВЕ“ — висеше до под коленете й. Червената й коса беше прибрана на две опашчици над съвършено безизразното й личице.

— Здравей, Декстър — каза тя по своя си много тих начин. Фраза от две думи бе наистина дълъг разговор за нея.

— Добър вечер, прекрасна принцесо — казах в съвършена имитация на изискан благородник. — Мога ли да отбележа, че тази вечер сте особено очарователна?

— Ами… да. — Тя задържа вратата отворена, после викна през рамо към тъмнината, която обгръщаше дивана. — Дойде.

Пристъпих покрай нея. Коуди стоеше отзад, малко по-навътре, сякаш й пазеше гърба. Просто за всеки случай.

— Здрасти, Коуди! — казах и му подадох пакет вафли „Неко“. Той ги взе, без да сваля очи от мен и без да ги погледне. Нямаше да ги отвори, преди да си тръгна, а после щеше да ги раздели със сестра си.

— Декстър? — извика Рита от съседната стая.

— Тук съм — отвърнах аз. — Не можеш ли да научиш тези деца на обноски?

— Не — меко отвърна Коуди.

Шегичка. Взрях се в него. Какво ли го очакваше? Дали някой ден щеше да запее? Да танцува степ на улицата? Да произнесе слово в Демократичната национална конвенция?

Рита се втурна в стаята, закопчаваше си обицата. Всъщност изглеждаше доста съблазнителна. Носеше бледосиня безтегловна рокля от коприна до средата на бедрото и, разбира се, най-хубавите си обувки за крос „Ню Баланс“. Не бях срещал преди, нито пък бях чувал за жена, която носи удобни обувки на среща. Удивително създание.

— Здравей, красавецо — каза Рита. — Само да кажа две думи на бавачката и излизаме. — Отиде в кухнята. Чух я да дава указания на съседското момиче, което оставаше с децата, когато излизахме. Времето за лягане. Домашните. Телевизорът. Номерът на мобилния телефон. Номерът за спешни случаи. Какво да направи в случай на инцидентно отравяне или декапитация.