Джеф Линдзи - Нощният ловец

Коуди и Астор все така не сваляха очи от мен.

— На кино ли отивате? — попита Астор.

— Ако намерим някой филм, от който да не повърнем — отговорих.

— Уф! — Тя направи кисела физиономия и аз се постоплих от усещането за завоевание.

— Ама ти повръщаш ли на кино? — попита Коуди.

— Коуди! — каза Астор.

— Повръщаш ли? — настоя той.

— Не — отвърнах. — Понякога обаче ми се иска.

— Да тръгваме. — Рита влетя в стаята и се наведе, за да целуне децата по бузките. — Слушайте Алис. И в девет да сте в леглото.

— Ще се върнеш ли? — попита Коуди.

— Разбира се, че ще се върна, Коуди!

— Питах Декстър — каза Коуди.

— Вие вече ще сте заспали, обаче ще ви помахам. Става ли?

— Аз няма да съм заспал — решително заяви той.

— Тогава ще остана и ще поиграем на карти — казах.

— Наистина ли?

— Сто процента. Покер с високи залози. Хероинът остава у победителя.

— Декстър! — Рита не можа да сдържи усмивката си. — Вече ще си заспал, Коуди. Е, лека нощ, деца. Бъдете послушни. — Хвана ме за ръка и ме изведе навън. — Боже, можеш да ги накараш направо да ядат от ръката ти.

Филмът не беше нищо особено. Всъщност не ми се прииска точно да повърна, но когато спряхме за късно питие в една малка кръчма на Саут Бийч, вече не помнех по-голямата част от него. Идеята беше на Рита. Макар че бе живяла повечето време в Маями, тя все още намираше Саут Бийч за ослепителен. Може би заради ролерите. Или навярно мислеше за ослепително всяко място, изпълнено с толкова хора с лоши маниери.

Във всеки случай чакахме двайсет минути за малка маса, а когато седнахме, чакахме още двайсет минути, докато ни обслужат. Нямах нищо против. Гледката на идиотите с привлекателна външност, които се зяпат един друг, ме забавлява. Спорт с голяма зрителска аудитория.

После се разходихме по Оушън Булевард и разговаряхме безцелно — изкуство, което владея до съвършенство. Нощта беше превъзходна. В сравнение с нощта, през която забавлявах отец Донован, сега крайчето на луната бе леко подядено.

След стандартната вечер на път за къщата на Рита в Саут Маями минахме през един от не толкова порядъчните райони на Коконът Гроув. Мигаща червена светлина привлече погледа ми и надникнах към пресечката. Местопрестъпление: жълтата лента вече беше опъната и няколко дежурни коли бяха спрени напреко на пътя.

„Пак е той“ помислих и преди да съм разбрал какво точно означава това, вече вървях към мястото на престъплението.

— Къде отиваме? — Рита имаше основание да се притеснява.

— А — отвърнах небрежно, — ще спра за малко тук. Да видя дали нямат нужда от мен.

— Нямаш ли пейджър?

Дарих я с най-очарователната си усмивка за петъчните вечери.

— Те невинаги знаят, че съм им нужен.

Така или иначе, можех да спра, за да се поперча с Рита. Смисълът на маскировката е затова — да видят, че я носиш. В интерес на истината тихият неустоим глас, който скимтеше в ухото ми, щеше да ме накара да спра, без значение от повода. Пак беше той. А аз трябваше да видя докъде я е докарал. Оставих Рита в колата и забързах към местопрестъплението.

Доникъде не я беше докарал този нещастник. Същата купчина прилежно опаковани телесни части. И Анхел, приведен над тях в почти същата поза, в която го оставих при последната ни среща.

— Hijo de puta — изсумтя той, когато приближих.

— И на мен ми е приятно да се видим — отвърнах.

— Вечно се оплакваме, че трябва да работим в петък вечер — каза Анхел. — А ти цъфваш с момиче. На всичкото отгоре за теб пак няма нищо тук.

— Същият човек, същият модел?

— Същият — каза той и перна края на торбата с химикалката си. — Пак сухи кости. Нито капка кръв.

Думите му донякъде ми помогнаха да почувствам познатата лекота в главата. Наведох се, за да видя по-добре. Разчлененото тяло отново беше удивително чисто и сухо. С леко син оттенък, запазило съвършенството на мига. Великолепно.

— Малка разлика в разрезите този път — каза Анхел. — На четири места. — И посочи. — Тук много грубо, почти емоционално. После тук, не чак толкова непохватно. И по средата — тук и тук. Какво ще кажеш?

— Перфектно — отвърнах.

— Виж и тук. — Той побутна настрани обезкървения къс най-отгоре с химикалката. Под него блесна белотата на друго парче. Плътта беше остъргана много прецизно, по цялата дължина на чистата вече кост.

— Защо му е да го прави? — тихо попита Анхел.

— Експериментира. — Сепнах се. — Опитва се да намери точния начин. — Взрях се в чистия сух разрез, докато не осъзнах, че Анхел вече от доста време не откъсва поглед от мен.