Джеф Линдзи - Нощният ловец

— Като дете, което си играе с храната — описах видяното на Рита, когато се върнах в колата.

— Божичко — каза Рита, — това е ужасно!

— Мисля, че „гнусно“ е по-точна дума.

— Как можеш да се шегуваш с тези неща, Декстър?

— Човек с моята работа привиква. — Дарих я с обезкуражаваща усмивка. — Тук всички се шегуваме, за да прикрием болката си.

— А, добре. Ох, надявам се скоро да хванат този маниак.

А аз не можех да спра да мисля за прилежно подредените части от разчлененото тяло, за разнообразните срезове, за великолепното отсъствие на кръв.

— Не чак толкова скоро.

— Какво?

— Казах, че не мисля, че ще е толкова скоро. Убиецът е изключително умен, а детективът, на когото повериха случая, се интересува повече от собствената си изгода, отколкото от това да разкрива убийства.

Тя хвърли поглед към мен да види дали не се шегувам. После притихна за малко. Проговори едва когато стигнахме Саут Маями.

— Никога няма да мога да свикна с гледки като… не зная. Обратната страна на монетата? Начинът, по който нещата са в действителност?… Начинът, по който ти гледаш на тях? — каза накрая.

Завари ме неподготвен. Възползвах се от тишината, за да се замисля за придирчиво подредените късове на разчлененото тяло. Мислите ми алчно кръжаха около чисто насечените крайници, подобно на орел, който търси къс месо, което да изтръгне. Коментарът на Рита така ме слиса, че мина повече от минута, преди да възвърна способността си да говоря.

— Какво искаш да кажеш? — успях да изрека накрая.

— Ами… — Тя се намръщи. — Не съм сигурна. Просто… Всички приемаме, че… нещата… наистина са по определен начин. Начинът, по който се предполага, че трябва да бъдат. А те никога не са такива, винаги са някак си по-… не зная. Ужасни. По-човешки. Като това. Разбира се, аз вярвам, че детективът иска да хване убиеца. Нали за това са детективите? Но никога не ми е хрумвало, че зад разкриването на едно убийство може да се крият лични интереси.

— На практика всичко може да се крие — казах, докато свивах в нейната улица и спирах пред нейната спретната и съвсем обикновена къща.

— Ти обаче — продължи тя, сякаш без да забелязва къде сме или какво й говоря. — Ти тръгна оттук. Повечето хора всъщност никога не се замислят толкова надълбоко.

— Изобщо не мисля надълбоко, Рита — казах и ударих спирачките.

— Сякаш всичко има две лица — лицето, което се преструваме, че виждаме, и лицето, което е реално. А ти вече го знаеш и за теб това е като игра.

Нямах представа какво се опитва да ми каже. Всъщност изобщо се бях отказал да търся съдържанието на думите й и докато говореше, оставих мислите ми да се върнат при новото убийство. Чистата плът, съвършената сухота и безупречното отсъствие на кървави петна…

— Декстър… — Рита сложи длан върху ръката ми.

Целунах я.

Не зная кой от двама ни остана по-изненадан. Наистина не го бях планирал. Идеята определено не беше и нейна, но аз притиснах устни към нейните и ги задържах там за доста време.

Тя се отдръпна.

— Не… Аз… Не, Декстър…

— Добре — отвърнах, все още замаян от онова, което бях направил.

— Не мисля, че да… Не съм готова за… По дяволите, Декстър?!

Рита откопча предпазния колан, отвори вратата на колата и изтича у тях.

„О, боже — помислих си, — какви ги върша?“

Знаех, че трябва да съм учуден от случилото се, а може би и разочарован, че току-що съм съсипал камуфлажа си, който бях градил упорито година и половина.

Единственото, за което можех да мисля обаче, бяха подредените късове плът.

И никаква кръв.

Нито капка.

Тялото му е простряно точно по начина, по който би ми харесал. Ръцете и краката са фиксирани, а устата е запушена с тиксо, за да няма шум, нито пръски на работното ми място. И ръката ми е толкова уверена с ножа, че съм повече от сигурен — ще стане добре, много удовлетворително…

Освен че това не е нож, то е някак си…

Освен че това не е ръката ми. Макар ръката ми да се движи с онази ръка, не моята ръка държи скалпела. И стаята всъщност е малко тясна, толкова задушна, в което има някакъв смисъл, понеже е… какво?

А ето ме и мен — летя над това съвършено, педантично подредено работно място и влудяващото тяло в него и за пръв път усещам хладния повей около мен и дори някак си през мен. Само да можех да почувствам зъбите си, сигурен съм, че щяха да тракат. И ръката ми, в съвършен синхрон с тази, другата ръка, се вдига и извива назад, за да направи съвършения разрез…